Мери Кларк - През цялата нощ

— Тя ми показа предишното завещание, когато наминах да я видя на двайсет и седми ноември — рече монсеньор Ферис. — Тогава ми се стори, че е напълно доволна. И даже ме помоли да се погрижа Кейт да остане в къщата, след като я предаде на Детския център.

— С новото завещание Беси ми оставя доход и ми позволява безплатно да живея тук. Като че ли бих останала при тези хора! — Кейт вече плачеше неудържимо. — Не мога да повярвам, че го е направила. Да остави къщата на чужди хора. Тя знаеше, че не обичам семейство Бейкър. А няма да мога да си намеря друг апартамент. Знаете какви са наемите в Манхатън.

„Кейт е уплашена, ядосана и наранена — помисли си Алвира. — Но още по-лошо…“ Погледна към Корделия и установи, че за пръв път откакто я познава, монахинята наистина изглежда стара.

Срещнала погледа на снаха си, Алвира каза:

— Ще измислим нещо, за да не закрием Детския център. Обещавам ти.

Корделия поклати глава.

— Не и за четири седмици. Освен ако времето на чудесата все още не е отминало.

Монсеньор Ферис внимателно четеше копието на новото завещание, което Вик Бейкър беше дал на Кейт.

— Нямам много опит с тези неща, но ми се струва истинско — отбеляза. — Написано е върху хартията, която използваше Беси. Знаем, че пишеше много добре на машина и това със сигурност е нейният подпис. Виж, Алвира.

Тя го прегледа, после го прочете по-внимателно.

— Определено звучи като написано от Беси — призна. — Чуй, Уили. „Домът е като дете и когато човек наближава края си, за него е важно да го остави под закрилата на онези, които най-добре ще се грижат за него. Не мога да съм спокойна, като зная, че ежедневното присъствие на много деца напълно ще промени вида и характера на изконния дом, за който съм жертвала толкова много.“

— Иска да каже, че се е омъжила за съдия Маър ли? — попита Уили. — Той не беше лош човек.

Алвира сви рамене и продължи да чете:

— „Ето защо оставям дома си на Виктор и Линда Бейкър, които ще се грижат за него както подобава.“

— „Както подобава“, как ли пък не! — изсумтя тя и остави завещанието на масата. — Какво по-достойно от това да помогнеш на деца? — Алвира се обърна към свещеника. — Кой е свидетелствал при подписването?

— Двама приятели на семейство Бейкър — отвърна той. — Ще се свържем с адвокат, разбира се, просто за да видим дали не може да се направи нещо, но определено ми се струва, че всичко е законно.

През последните няколко минути Уили наблюдаваше жена си.

— Усещам, че нещо си замислила, скъпа — каза той.

— Така е — призна тя и вдигна ръка, за да включи микрофона, скрит в иглата на ревера й. — В много отношения това завещание наистина може да звучи като написано от Беси, но, Кейт, някога чувала ли си я да използва думата „изконен“?

— Не, струва ми се — отвърна тя.

— А какво говореше, когато е ставало дума за къщата? — попита Алвира.

— А, нали я знаете Беси. Хвалеше се — например подът бил толкова чист, че можело да се яде направо върху него, такива неща.

— Точно така — кимна Алвира. — Зная, че положението изглежда зле, но инстинктът ми подсказва, че това завещание е фалшиво. Кейт, Корделия, обещавам ви, че ще направя всичко възможно, за да го докажа. Започвам веднага!

Сестра Мейви Мери беше останала в Детския център и продължаваше репетицията за коледното тържество, макар че си мислеше какви ли не лоши неща, за да си обясни защо сестра Корделия, Уили и Алвира толкова бързо са отишли при Кейт Дъркин. „Случило се е нещо и Кейт е много разстроена“ — имаше време само да й каже Корделия, преди да излезе.

„Възможно ли е да са я ограбили?“ — чудеше се Мейви Мери. Знаеше, че понякога престъпниците следят некролозите във вестниците и обират домовете на починалите, когато си мислят, че близките им са на погребението. Като бивша полицайка, с четирима братя ченгета веднага си помисли за възможно престъпление.

Всички деца вече бяха получили репликите си за тържеството и щяха да ги упражняват по домовете си. Щяха да рецитират разказа за Ханука в самото начало и след това да изпеят песента.

После идваше сцената, в която четяха указа на Цезар Август за преброяването, заповядващ всички да се върнат в селищата на предците си, за да бъдат регистрирани.

Пиесата бе написана от Корделия и Алвира и Мейви Мери се беше зарадвала, че са включили толкова много роли в първата сцена. На децата щеше да им хареса. А и репликите им бяха прости и познати.

„Но селото на баща ми е толкова надалеч.“