Мери Кларк - През цялата нощ

На улицата беше спряло такси. Тя вдигна ръка и даде знак на шофьора.

— „Уиндъм“, на Западна петдесет и осма улица между Пето и Шесто Авеню — каза, когато седна отзад.

— За пръв път ли сте в Ню Йорк? — попита шофьорът.

— Не. — „Но не съм била тук от седем години“ — помисли си. Първото й идване в града беше на дванайсетгодишна възраст, когато дядо й я доведе от Чикаго на концерт в „Карнеги Хол“. След това я бе водил още два пъти. „Някой ден ще свириш на тази сцена — тържествено й обеща той. — Имаш талант. Можеш да постигнеш огромен успех.“

Някога той беше цигулар, но артритът беше сложил край на кариерата му и си изкарваше прехраната като учител и музикален критик. „Издържаше и мен — тъжно си помисли Сондра. — Прибра ме при себе си, когато беше на шейсет.“

Тя бе едва десетгодишна, когато родителите й загинаха при катастрофа. „Дядо изцяло се посвети на мен, научи ме на всичко, което знаеше за музиката. И даваше последния си цент, за да слушам великите цигулари.“

Талантът й беше осигурил пълна стипендия за Бирмингамския университет и именно там — през пролетта на първата година — се запозна с Антъни дел Торе, пианист, изнесъл концерт в университетското градче. Последвалото изобщо не трябваше да се случва.

„Как можех да кажа на дядо, че имам връзка с женен мъж? — запита се тя. — Не можех да задържа бебето. Нямахме достатъчно пари. Предстояха ми години в университета. А ако му бях признала какво се е случило, щях да го нараня жестоко.“

Докато таксито пълзеше по задръстените градски улици, Сондра си спомняше за онова мъчително време. Бе спестила пари, за да дойде в Ню Йорк. Настани се в евтин хотел на трийсети ноември, купи бебешки дрешки и памперси, биберони, мляко и детска количка. Откри най-близката до хотела болница и реши да отиде в спешното отделение, когато настъпи моментът. Разбира се, щеше да й се наложи да даде фалшиво име и адрес. Но бебето се роди преждевременно на трети декември и просто не успя да стигне до болницата.

През първите месеци на бременността си бе решила да остави детето в Ню Йорк. Обичаше този град. Още от първото си посещение с дядо си знаеше, че някой ден ще живее в Манхатън. Там веднага се беше почувствала като у дома си. Тогава дядо й я заведе в „Сейнт Клемънт“, черквата, в която ходел като малък. „Винаги когато исках нещо, коленичех на пейката най-близо до портрета и потира на епископ Сантори — разказа й той. — Те винаги ми носеха утеха. И отново отидох там, когато разбрах, че за скованите ми пръсти няма надежда. Никога не съм бил по-отчаян от тогава.“

През няколкото дни преди раждането на бебето Сондра често ходеше в „Сейнт Клемънт“ и всеки път коленичеше на онази пейка. Наблюдаваше свещениците и забеляза мекотата, излъчваща се от лицето на монсеньор Ферис. И разбра, че може да му се довери да намери добър дом за детето й.

„Къде ли е сега дъщеря ми?“ — отчаяно се запита тя. От предишния ден я измъчваха ужасни терзания. Веднага щом се настани в хотела, телефонира в енорийското жилище и каза, че е репортерка, пишеща материал за бебе, което било изоставено там на трети декември седем години по-рано.

Удивлението в гласа на секретарката я бе предупредило какво ще последва.

— Бебе, изоставено пред „Сейнт Клемънт“?! Опасявам се, че грешите. Тук съм от двайсет години и никога не се е случвало такова нещо.

Таксито зави покрай Сентръл Парк. „Често си представях как хората, които са осиновили бебето, го разхождат с количка в парка — помисли си Сондра, — така че да може да гледа конете и файтоните.“

Късно следобед предишния ден беше отишла в публичната библиотека и поиска микрофилма с нюйоркските вестници от онзи четвърти декември. „Сейнт Клемънт“ се споменаваше единствено в съобщение за обир: бил откраднат потирът на епископ Сантори — пастора, основал черквата.

„Ето защо е била там полицията, когато телефонирах онази вечер — затова монсеньорът е бил навън — отчаяно си помисли Сондра. — А аз си мислех, че е заради бебето.“

Но тогава кой беше взел дъщеря й? „Оставих я в книжна торба, за да й е топло. Може да са минали някакви хлапета, които са преместили количката по-нататък и са я изоставили, без да видят, че вътре има дете. Ами ако момиченцето ми е умряло от студ?“

„Ще ме пратят в затвора — каза си тя. — Как ли ще го приеме дядо? Той постоянно ми повтаря, че всички жертви, които направил през годините, си стрували заради онова, което съм постигнала. Толкова се гордее, че на двайсет и трети декември ще свиря в «Карнеги Хол». Винаги си е мечтал за това — първо, заради самия себе си и после заради мен.“