Мери Кларк - През цялата нощ

По-късно, когато си тръгваха, Алвира и Уили се сбогуваха с Кейт и обещаха да присъстват на траурната служба в „Сейнт Клемънт“ и да я придружат до гробището.

— Сестра Корделия също ще дойде — каза им тя. — Уили, докато ви нямаше миналата седмица, бях много обезпокоена за нея. Тя е под такова напрежение. Градските инспектори ужасно я притискат заради Детския център.

— Това се очакваше — отвърна Уили. — Днес й позвъних, но не я намерих и после не ми се обади. Мислех си, че ще я видя тук.

Кейт забеляза, че Линда Бейкър се приближава към тях.

— Помолих я да дойде вкъщи след погребението — прошепна тя. — Искам и вие да дойдете. Монсеньор Ферис също ще е там.

Когато излязоха навън, Уили каза, че се нуждае от малко свеж въздух, просто за да се избави от натрапчивия мирис на цветя. Решиха да се поразходят, преди да вземат такси.

— Забеляза ли как се втурна към нас Линда Бейкър, когато видя, че разговаряме с Кейт? — попита Алвира, докато вървяха към Кълъмбъс Авеню.

— Естествено. Трябва да кажа, че нещо в тази жена ме безпокои. А сега се тревожа и за Корделия. Тя няма свои деца и ми се струва, че се нагърби с повече, отколкото може да носи, като се опитва да се занимава с онези хлапета след училище.

— Уили, така децата просто стоят на топло, докато майките им ги приберат след работа. Какво лошо има в това?

— Властите не смятат така. Независимо дали ни харесва, има си закони за гледане на деца. Чакай, вече достатъчно се освежих на този студ. Ето, идва такси.

— Независимо дали ни харесва, има си закони — с въздишка изрече на следващия ден сестра Корделия, без да знае, че повтаря думите на брат си. — Дадоха ми краен срок до първи януари и инспектор Пабло Торес ми каза, че с това нарушавал всички разпоредби.

Беше един часът на обяд и след службата Беси бе спусната в гроба си наред с три поколения от рода Дъркин.

Уили и Алвира, сестра Корделия, нейната помощничка сестра Мейви Мери, двайсет и девет годишна бивша полицайка от нюйоркското управление, и монсеньор Томас Ферис седяха на масата в къщата на Беси и се наслаждаваха на приготвените от Кейт пушена шунка, картофена салата и бисквити.

— Някой желае ли още нещо? — любезно попита тя, преди да разчисти масата.

— Сядай, Кейт — нареди Алвира и се обърна към Корделия: — Какви толкова ужасни проблеми имаш?

За миг намръщеното изражение на седемдесетгодишната монахиня се смекчи и тя се усмихна на снаха си.

— Не е нещо, за което ще си в състояние да ми помогнеш, Алвира. Имаме трийсет и шест деца на възраст от шест до единайсет години, които идват при нас след училище. Попитах Пабло дали предпочита да се мотаят по улиците. Попитах го какво лошо сме направили. Даваме им закуска. Събираме сериозни деца от гимназията, които им помагат с домашните и играят с тях. В магазина за дрехи втора употреба винаги има възрастни доброволци, така че постоянно някой ги контролира. Майките или бащите им ги прибират към шест и половина. Всичко това е безплатно, разбира се. Медицинските сестри в училище преглеждат всичките ни деца. Никога не са се оплаквали. — Корделия въздъхна и поклати глава.

— Известно ни е, че сградата е обявена за продан — обясни сестра Мейви, — но имаме поне една година, докато ни накарат да се изнесем. Измазахме и боядисахме целия втори етаж, където са децата. Очевидно обаче все пак има проблем, защото казват, че преди години била използвана оловна боя. Сестра Корделия попита Пабло дали е виждал някои от жилищата на тези деца и дали може да ги сравни с условията при нас. Той отговори, че не пишел законите. Каза, че освен противопожарния, трябвало да има още два изхода.

— Стълбището е достатъчно широко и по него едновременно могат да се движат пет деца, но те не обръщат внимание на това. Мейви, можем безкрайно да говорим по този въпрос — прекъсна я сестра Корделия. — Важното е, че след четири седмици трябва да закрием Детския център и ако някои от децата се появят, няма да имаме друг избор, освен да ги пратим в празните им домове, където ще са без надзор.

Когато Кейт предложи още чай, монсеньор Ферис протегна чашата си.

— Благодаря ти, Кейт. Мисля, че е време да споделиш с другите добрата новина.

Тя плахо погледна към него.

— Защо не го направите вие, монсеньор?

— С удоволствие. Когато усети, че краят й наближава, Беси, Бог да я прости, ме помоли да намина след Деня на благодарността.

„Дано тази новина е такава, каквото си мисля, че е“ — помоли се Алвира.