Мери Кларк - През цялата нощ

Преди повече от две години Алвира, тогава чистачка, и Уили, водопроводчик, живееха в Джаксън Хайс в Куинс, в апартамента, който наемаха още от сватбата си. Беше прекарала изключително тежък ден при госпожа О’Кийф, която винаги си мислеше, че не получава достатъчно за парите си, ако Алвира не преместеше и последната мебел в къщата, докато чистеше с прахосмукачката. Въпреки това, както всяка сряда и събота вечер, двамата седнаха пред телевизора, за да видят кои ще са печелившите числа от лотарията. И едва не получиха удар, защото едно след друго излязоха числата, с които винаги играеха.

„И тогава разбрахме, че сме спечелили четирийсет милиона долара“ — помисли си Алвира, която още не можеше да повярва в невероятния им късмет.

„Но това не беше само късмет, а дар Божи“ — поправи се тя, докато се наслаждаваше на гледката. Беше седем и петнайсет и Сентръл Парк излъчваше мека красота. Снегът искреше като бяла покривка по дърветата и поляните. В далечината грееше в празничната си коледна премяна районът около „Тавърн“. Фаровете на автомобилите напомняха на сияйни реки по извитите пътища. Навсякъде другаде те щяха да са просто коли, помисли си Алвира. Файтоните в парка, в момента невидими за нея, винаги й бяха напомняли за историите, които й разказваше майка й, отраснала край Сентръл Парк в началото на века. Също както кънкьорите на пързалката „Уолмън“ й напомняха за вечерите преди много години, когато се беше пързаляла под звуците на органа в „Сейнт Реймънд“ в Бронкс.

След като спечелиха от лотарията и разполагаха с годишен доход от два милиона долара без данъците, двамата с Уили се пренесоха в този луксозен апартамент. Винаги си бе мечтала да живее край Сентръл Парк и освен това жилището представляваше добра инвестиция. Но запазиха и стария си апартамент в Джаксън Хайс, просто в случай, че банката фалираше и престанеше да им плаща.

Честно казано обаче, Алвира добре използваше новопридобитото им богатство — даваше голяма част от него за благотворителност и в същото време успяваше да се забавлява. А и беше преживяла някои незабравими премеждия. Едва не я бяха убили в Сайпръс Пойнт, спа в Пебъл Бийч заради склонността си към приключения. Вълнението й бе възнаградено, когато започна да пише за „Ню Йорк Глоуб“ и с помощта на записващото си устройство, скрито в диамантената игла на ревера й, разкри много престъпления, за да си заслужи репутацията на истински детектив, макар и все още аматьор.

Уменията на Уили като водопроводчик сега бяха използвани най-вече от голямата му сестра — сестра Корделия — която се грижеше за бедните и възрастните в Горен Уестсайд в Манхатън, Тя постоянно го караше да поправя мивки, тоалетни и бойлери в квартирите на питомците си.

Точно преди да заминат на пътешествието той усилено беше работил на втория етаж на изоставения мебелен магазин, известен също като „Детски център“ — там Корделия продаваше дрехи втора ръка и се грижеше за деца от първи до пети клас, чиито родители работеха.

„Да — бе решила Алвира, — да имаш пари е чудесно, стига никога да не забравяш, че си бил беден. Чудесно е, че можем да помагаме на другите хора, но дори да загубим и последния си долар, пак ще сме щастливи, щом сме заедно.“

— Цяла нощ — с кресчендо завърши Уили. — Готова ли си, скъпа? — попита, когато се изправи.

— Да — отвърна тя и се обърна да го погледне. — Беше прекрасно. Влагаш в свиренето толкова чувство. Много хора бързат и просто развалят тези прелестни песни.

Уили се усмихна. Макар искрено да съжаляваше за онзи момент, когато, без да се замисля, спомена пред Алвира, че му се иска като малък да е взимал уроци по пиано, той усещаше, че изпитва огромно удоволствие винаги щом успееше да изсвири мелодията без грешка.

— Свирех толкова бавно, защото не мога по-бързо да чета нотите — пошегува се Уили. — Както и да е, вече трябва да тръгваме.

Обредният дом се намираше на Деветдесет и шеста улица, точно до Ривърсайд Драйв. Докато пътуваха с таксито, Алвира си мислеше за Беси и Кейт Дъркин. Бяха приятели от много години. Кейт работеше като продавачка в „Мейсис“, а Беси беше икономка на пенсиониран съдия и неговата болнава съпруга.

Когато съпругата на съдията почина, Беси заяви, че напуска, защото не можела да остане под един и същи покрив с него без присъствието на друга жена.

Една седмица по-късно съдия Алойшъс Маър поиска ръката й и след шейсет години девственост Беси с готовност прие предложението. След сватбата тя се зае да превърне голямата му и красива къща в Горен Уестсайд в своя.