Мери Кларк - През цялата нощ

Пред себе си видя две двойки, отправили се в същата посока като него, но не смееше да се затича, за да ги настигне. Това със сигурност щеше да го издаде. После забеляза количката на стъпалата пред дома на свещеника и светкавично я свали на тротоара. Вътре като че ли нямаше нищо друго, освен пазарски торби. Лени пъхна раницата си вътре и побърза да настигне двойките пред него. Щом ги наближи, спокойно закрачи точно след тях.

Полицейският автомобил профуча покрай групата и спря пред черквата. На Кълъмбъс Авеню Лени ускори крачка. Вече не се страхуваше, че ще го заловят. В такава студена вечер бързаха всички пешеходци. Просто щеше да се слее с тях. Нямаше причина някой да обърне внимание на средно висок, трийсетинагодишен мъж с остри черти, с шапка и обикновено тъмно яке, който бута пред себе си евтина, стара детска количка.

Уличният телефон, от който Сондра имаше намерение да позвъни, беше зает. Обезумяла от нетърпение и вече изпълнена с мъка за бебето, което бе изоставила, тя се замисли дали да прекъсне разговарящия по телефона мъж с униформа на охранител. Щеше да му обясни, че случаят е спешен.

„Не мога да го направя — отчаяно си каза. — Ако утре във вестниците се появи съобщение за бебето, човекът може да си спомни за мен и да позвъни в полицията.“ Объркана, тя пъхна ръце в джобовете си и стисна монетите за телефона и листчето, на което бе записала номера на свещеника, макар да го знаеше наизуст.

Беше трети декември и от витрините на магазините и ресторантите по Кълъмбъс Авеню вече грееха коледни светлини и украси. Покрай нея минаха момче и момиче, хванати за ръце. Лицата им сияеха и те се усмихваха един на друг. Момичето изглеждаше на около осемнайсет години, точно колкото нея, помисли си, макар че тя определено се чувстваше по-възрастна — и безкрайно далеч, от безгрижната радост, която излъчваше тази двойка.

Ставаше все по-студено. „Дали бебето е достатъчно добре завито? — разтревожено се запита Сондра. За миг затвори очи. — О, Господи, накарай този човек да се махне от телефона, трябва веднага да се обадя!“

Секунда по-късно чу изщракване. Тя изчака мъжът да се отдалечи на няколко крачки, после вдигна слушалката, пусна монетите и набра номера.

— Енорийски дом „Сейнт Клемънт“ — обади се възрастен мъж. Сигурно беше старият свещеник, когото беше видяла на службата.

— Мога ли да разговарям с монсеньор Ферис, моля?

— Аз съм отец Дейли. Навярно ще мога да ви помогна. Монсеньорът е навън с полицията. Имаме проблем.

Сондра прекъсна връзката. Бяха открили бебето. Дъщеря й вече бе в безопасност и монсеньор Ферис щеше да се погрижи да я настанят при добро семейство.

Един час по-късно пътуваше с автобуса за Бирмингам, Алабама. Следваше в музикалния факултет на местния университет — свиреше на цигулка и удивителният й талант вече даваше надежди за блестящо бъдеще на концертния подиум.

Едва когато влезе в апартамента на възрастната си леля, Лени чу слабото хленчене на новороденото.

Сепнат, той погледна в количката и видя, че пазарската торба се раздвижва. Бързо я разкъса и зяпна от изненада. Без да вярва на очите си, Лени взе бележката от одеялцето, прочете я и изруга.

От спалнята в дъното на тесния коридор леля му извика:

— Ти ли си, Лени? — В думите, изречени със силен акцент, който издаваше италианския й произход, не се усещаше каквато и да е радост от пристигането му.

— Да, лельо Лили. — Нямаше начин да скрие бебето. Трябваше да реши какво да прави. Какво щеше да каже на леля си?

Лили Малдонадо излезе в коридора, за да отиде в дневната. На седемдесет и четири годишна възраст тя изглеждаше с десет години по-млада. Беше дребна и закръглена. В прибраната й на стегнат кок коса все още имаше много черни кичури. Кафявите й очи бяха големи и живи. Движеше се с енергични, уверени крачки.

Заедно с майката на Лени, нейната по-малка сестра, бяха емигрирали в Съединените щати от Италия малко след Втората световна война. Беше се омъжила за шивач от родното й село в Тоскана и тъй като самата тя беше добра шивачка, беше работила заедно със съпруга си в дюкянчето им в Горен Уестсайд до смъртта му преди пет години. Сега шиеше в апартамента си или ходеше по домовете на постоянните си клиенти, от които не взимаше почти нищо.

Но както се шегуваха помежду си те, в замяна бяха принудени да се отнасят със съчувствие към безкрайните й разкази за ужасния й племенник Лени.

Застанала на колене, с купчина топлийки до нея, внимателно преценявайки с будните си очи дължината на дрехите, Лили въздъхваше и се впускаше в обичайните си жалби.