Мери Кларк - През цялата нощ

Тя бавно разкопча палтото си. Местеше бебето само когато се налагаше, и особено внимаваше за главичката му. Слабата светлина от уличните лампи й позволяваше ясно да види личицето на дъщеря си.

— Обичам те — прошепна Сондра. — И винаги ще те обичам. — Бебето погледна към нея. Очичките му за пръв път напълно се отвориха. Кафяви очи се вглеждаха в сини очи, дълга тъмноруса коса се докосваше до русите къдри върху малкото чело, мънички устни се свиваха в търсене на майчина гръд.

Тя сведе глава към бебето. Устните й задълго останаха притиснати към нежната бузка, ръката й милваше гръбчето и крачетата. После решително постави новороденото в книжната торба, пресегна се за сгънатата до нея детска количка и пъхна малкото вързопче подмишница.

Изчака няколко души да отминат скривалището й, после забърза към тротоара и огледа улицата в двете посоки. На следващото кръстовище автомобилите бяха спрели на червен светофар, но не се виждаха пешеходци.

Плътната стена от паркирани коли от двете страни на улицата я скриваше от любопитните погледи, докато тичаше към жилището на свещеника. Сондра изкачи трите стъпала до площадката пред вратата и разгъна количката. След като натисна спирачките, внимателно намести бебето вътре й постави до краката му бибероните и дрешките. Коленичи за миг и за последен път погледна детето си.

— Сбогом — прошепна тя. После се изправи, бързо се спусна по стъпалата и се затича към Кълъмбъс Авеню.

Щеше да позвъни от уличен телефон само на две преки от там.

Лени се гордееше с това, че може да обере черква за по-малко от три минути. „Човек никога не знае дали няма аларми“ — помисли си той, докато отваряше раницата си и вадеше фенерче. После насочи лъча към пода и бързо започна обичайната си обиколка. Първо отиде при кутията за бедни. Беше забелязал, че в последно време даренията намаляват, но сега имаше повече късмет и намери трийсетина-четирийсет долара.

Кутиите с пожертвувания под свещниците се оказаха най-пълни от последните десет черкви, които бе обрал. Бяха седем, поставени на равни интервали пред статуите на светците. Лени бързо разби ключалките и събра парите.

През последния месец-два пъти беше присъствал на служба тук, за да проучи вътрешното разположение. Бе забелязал, че свещеникът освещава хляба и виното в обикновени чаши, затова не си направи труда да влиза в дарохранилницата, тъй като там нямаше нищо особено. Пък и не обичаше да го прави. Двете години, прекарани в енорийското училище, бяха оказали въздействието си върху него, признаваше той, и сега се страхуваше да прави някои неща. Това определено му пречеше, когато обираше черкви.

От друга страна, не изпитваше угризения да си тръгне с плячката, която го беше довела тук — сребърния потир с диамант във формата на звезда на дъното. Той бе принадлежал на Джоузеф Сантори, свещеникът, сто години преди това основал енорията „Сейнт Клемънт“, и представляваше единственото съкровище, което тази историческа черква притежаваше.

Над махагонов шкаф в нишата вдясно от олтара висеше портрет на Сантори. Шкафът имаше сложна украса и решетката му едновременно трябваше да пази и показва потира. След една от службите, на които беше присъствал, Лени отиде там, за да прочете табелката в долната част на шкафа.

„След ръкополагането си в Рим отец, а по-късно и епископ Сантори получил този потир от графиня Мария Томичели. Той принадлежал на рода й още от ранните дни на християнството. На четирийсет и пет годишна възраст Джоузеф Сантори бил посветен за епископ и му била поверена рочестърската епархия. Когато се оттеглил на седемдесет и пет години, той се върнал в енорията «Сейнт Клемънт» и посветил останалите си дни на бедните и възрастните. Вярата в светостта на епископ Джоузеф Сантори била толкова силна, че след смъртта му до Светия престол била пратена петиция за неговото канонизиране, кауза, която остава жива и днес.“

Диамантът щеше да му донесе доста пари, каза си Лени, докато замахваше с брадвичката си. С два силни удара изкърти пантите, отвори вратата и взе потира. Тъй като се страхуваше, че може да е задействал някаква безшумна аларма, той се затича към страничната врата на черквата, отключи я и се втурна навън.

Когато се отправи на запад към Кълъмбъс Авеню, студеният въздух бързо изсуши потта по лицето и гърба му. Знаеше, че щом излезе на булеварда, ще може да изчезне сред тълпите от купувачи. Но докато минаваше покрай енорийското жилище, чу воя на приближаваща се полицейска кола.