Мери Кларк - През цялата нощ

— Така е. Това е прекрасен признак. Прекара нощта много добре. Със сигурност много по-спокойно от теб. Надявам се, че нямаш нищо против, но реших, че ще е най-добре, ако разкажа на Том за Брайън. Цяла сутрин звънят от пресата и не исках да рискувам да чуе нещо от външни хора. Започнах с щастливия край, разбира се.

Катрин усети, че се изпълва с облекчение.

— Радвам се, че Том знае, Спенс. Нямах представа как да му кажа. Не бях сигурна как ще го понесе.

— Понесе го много добре, Катрин. Той е много по-силен, отколкото си мислиш. — Погледна към медальона на шията на Брайън. — Разбрах, че си преживял тежко изпитание, за да донесеш този медальон на татко си. Обещавам на всички ви, че ние със Сейнт Кристофър ще се погрижим да оздравее.

Момчетата стиснаха ръцете на Катрин.

— Той ви очаква — усмихнато каза Спенс.

Вратата на стаята на Том беше открехната. Катрин я отвори докрай, застана на прага и погледна към съпруга си.

Горната част на леглото бе повдигната. Когато Том ги видя, на лицето му грейна познатата усмивка.

Момчетата се втурнаха към него, после внимателно спряха само на сантиметри от леглото. Двамата протегнаха ръце и стиснаха дланта му. Очите на Катрин бяха пълни със сълзи, когато мъжът й погледна към Брайън.

„Толкова е блед — помисли си тя. — Боли го. Но въпреки всичко ще се оправи.“ Нямаше нужда да полага усилия, за да се усмихне, когато Майкъл свали медальона на Сейнт Кристофър от шията на брат си и двамата заедно го връчиха на Том.

— Весела Коледа, татко — едновременно казаха те.

Когато съпругът й погледна над главите на синовете им и прошепна „Обичам те“, в главата на Катрин отекнаха други думи: „Всичко е спокойно… всичко сияе.“

До Коледа оставаха двайсет и два дни, но тази година Лени рано правеше своите коледни покупки. Убеден, че никой не знае за присъствието му, той стоеше толкова неподвижно и тихо, че почти не можеше да чуе собственото си дишане, и наблюдаваше от изповедалнята монсеньор Ферис, който обикаляше черквата, преди да я заключи за през нощта. Лени с презрителна усмивка нетърпеливо го изчака да провери страничните врати и да угаси осветлението в олтара. Отдръпна се назад, когато видя, че Ферис се обръща, за да тръгне по страничната пътека, което означаваше, че ще мине точно покрай изповедалнята. Лени мислено изруга, когато една от дъските под краката му изскърца. През процепа между завесите можеше да види, че свещеникът спира и се ослушва.

Но после продължи към задната част на черквата. Миг по-късно светлината угасна и се чу отваряне и затваряне на врата. Лени си позволи да въздъхне — вече беше сам в черквата „Сейнт Клемънт“ на Западна сто и трета улица в Манхатън.

Сондра стоеше на прага на една от къщите срещу черквата. Сградата се ремонтираше и временното скеле я скриваше от минувачите. Преди да остави бебето, искаше да е сигурна, че монсеньор Ферис си е тръгнал. През последните два дни редовно присъстваше на службите в „Сейнт Клемънт“ и вече познаваше навиците му. Освен това знаеше, че по време на коледните пости свещеникът започва да чете молитвата в седем часа сутринта.

Чувстваше се изтощена от раждането само няколко часа по-рано. Облегна се на касата на вратата, за да отдъхне. Тихо изхленчване под закопчаното й палто я накара инстинктивно да залюлее ръце в движението, вродено на всички майки.

Щеше да остави при бебето обикновен лист хартия — на него бе написала всичко, което можеше да разкрие, без да рискува. „Моля, намерете на момиченцето ми добро и любящо семейство. Баща му е от италиански произход. Моите предци са дошли от Ирландия. В нито едно от семействата няма наследствени болести, за които да ми е известно, така че детето би трябвало да е здраво. Обичам дъщеря си, но не мога да се грижа за нея. Ако някой ден пита за мен, моля, покажете й това писмо. Кажете й, че най-щастливите часове от живота ми завинаги ще останат онези, в които я притисках към себе си, след като се роди. В тези мигове бяхме само ние двете, сами в целия свят.“

Гърлото й се сви, когато забеляза високата, леко прегърбена фигура на свещеника, който излезе от черквата и се насочи към жилището си. Моментът беше настъпил.

Бе купила бебешки дрешки, биберони с мляко и памперси. Бебето беше увито в две пелени и дебело вълнено одеяло, но тъй като вечерта бе ужасно студена, в последния момент Сондра взе кафява книжна торба за пазар. Някъде беше чела, че хартията е добър изолатор. Не че детето й щеше да остане дълго време на ледения въздух, разбира се — само докато намереше телефон, за да позвъни в дома на свещеника.