Мери Кларк - През цялата нощ

— Моят племенник непрекъснато ме ядосва. Откакто се е родил, само грижи създава. Когато ходеше на училище… Не питай. Постоянно го арестуваха. Два пъти го пращаха в детски затвор. Това вразуми ли го? Не. Никога не може да се задържи на работа. Защо? Сестра ми, неговата майка, Бог да я прости, винаги е била прекалено мека с него. Обичам го, разбира се — в крайна сметка, той е моя плът и кръв — но ме влудява. Още колко мога да издържа да се прибира по всяко време? Й с какво живее, питам аз?

Но сега, след искрена молитва към любимия й свети Франциск от Асизи, Лили Малдонадо беше взела решение. Бе опитала всичко, но без резултат. Очевидно нищо нямаше да накара Лени да се промени и затова тя веднъж завинаги щеше да се избави от отговорността за него.

Светлината в коридора беше слаба и тя толкова бързаше да му каже каквото си бе наумила, че не забеляза веднага количката зад него.

Със скръстени ръце и твърд глас Лили започна:

— Лени, ти ме попита дали можеш да останеш при мен няколко нощи. Е, това беше преди три седмици и вече не те искам тук. Събирай си багажа и да те няма.

Резкият й тон стресна размърдалото се бебе и тихото хленчене се превърна в плач.

— Какво е това? — възкликна тя. Тогава видя количката. Бързо бутна племенника си настрани и погледна надолу. — Какво си направил пък сега? — извика възрастната жена. — Откъде взе това бебе?

Лени напрегнато обмисляше отговора. Не искаше да напуска този апартамент. Тук се чувстваше удобно и фактът, че живееше с леля си, му осигуряваше почтено прикритие. Беше прочел оставеното от майката писмо, затова бързо измисли план.

— Мое е, лельо Лили. Бях лудо влюбен в майката. Но тя се мести в Калифорния и иска да даде дъщеря ни за осиновяване. Аз не желая. Искам да си я отгледам.

Бебето се разплака и размаха юмручета.

Лили отвори вързопа, оставен в количката.

— Бебето е гладно — каза тя. — Твоята приятелка поне е пратила малко мляко. — Жената взе един от бибероните и го пъхна в ръцете на Лени. — Иди да го стоплиш.

Изражението й се промени, докато развиваше пелените. Взе бебето на ръце и го гушна.

— Колко си красива, bella. Как може майка ти да не те иска? — Погледна към Лени. — Как се казва?

Той си спомни за инкрустирания в потира диамант във формата на звезда.

— Казва се Стар, лельо Лили.

— Стар — измърмори Лили Малдонадо, докато успокояваше разплаканото бебе. — В Италия бихме я наричали Стелина. Това означава „звездичка“.

Младият мъж с присвити очи наблюдаваше възрастната жена и бебето. Никой нямаше да търси детето, помисли си. Не го беше отвлякъл и ако все пак някой се усъмнеше, с писмото можеше да докаже, че е било изоставено. Знаеше, че на италиански баба е „nonna“. Когато побърза да отиде в кухнята, за да затопли млякото, Лени доволно си каза: „Стар, момичето ми, аз си намерих дом — а ти си намери nonna.“

Седем години по-късно

Уили Миън седеше намръщен на пианото, което жена му Алвира му беше купила за шейсет и втория му рожден ден. Съсредоточено се опитваше да чете нотите в „Наръчник за възрастни начинаещи“ на Джон Томпсън. „Може би ще е по-лесно, ако пея“ — помисли си и започна:

— „Спи, мое дете, спи спокойно…“

„Уили има толкова хубав глас — каза си Алвира, когато влезе в стаята. — «Цяла нощ» е една от любимите ми коледни песни.“ Нежно погледна към съпруга си, с когото живееха заедно повече от четирийсет години. В профил приликата му с покойния Тип О’Нийл, легендарния председател на Конгреса, бе още по-голяма, отколкото във фас, реши тя. С гъстата си бяла коса, остри черти, проницателни сини очи и топла усмивка Уили често привличаше сепнатите погледи на хората, въпреки че вече бяха минали няколко години от смъртта на О’Нийл.

В нейните очи той изглеждаше просто прекрасен в тъмносиния си костюм. Беше го облякъл от уважение към Беси Дъркин Маър, на чието поклонение щяха да присъстват. Алвира неохотно се бе отказала от тесния костюм, който имаше намерение да облече, в полза на черна рокля, един номер по-голяма. Предишната вечер двамата с Уили се бяха върнали от пътуване до Карибите, където вкусната храна беше нанесла смъртоносен удар на фигурата й.

— „Бог ангели ще прати да бдят над съня ти…“ — продължи да пее мъжът й, докато свиреше.

„Господ Бог наистина ни прати своите ангели“ — помисли си Алвира. Не искаше да смущава Уили и затова се приближи на пръсти до прозореца, за да се наслади на великолепната гледка към Сентръл Парк.