Мери Кларк - През цялата нощ

След повече от четирийсет години брак, при това щастлив, дори мислите на Уили и Алвира течаха в синхрон.

— Беси добре знаеше какво прави, когато напусна работа — отбеляза Уили и думите му изразяваха неизречените мисли на Алвира. — Знаеше, че трябва да хване съдията, преди да го е направила някоя друга. Винаги се отнасяше към онази къща като към своя и нямаше да го понесе, ако я изхвърлеха от нея.

— Вярно е, наистина я обичаше — съгласи се Алвира. — Но за да сме справедливи, тя изпълни своята част от сделката. Беше прекрасна домакиня и страхотна готвачка. Съдията нямаше търпение да седне на масата. Трябва да признаеш, че тя изпълняваше всяко негово желание.

Уили никога не беше харесвал Беси Дъркин.

— Тя знаеше какво прави. Съдията умря само след осем години. После Беси получи къщата и пенсия, покани Кейт да се пренесе при нея и тогава вече Кейт изпълняваше всяко нейно желание.

— Кейт е светица — отвърна Алвира, — но, разбира се, сега къщата ще стане нейна и ще има приличен доход. Ще си живее чудесно.

Ободрена от оптимистичните си думи, тя погледна през прозореца.

— О, Уили, не ти ли харесват коледните украси на всички тези витрини? — попита. — Жалко, че Беси умря преди празниците, толкова ги обичаше.

— Днес е едва четвърти декември — отбеляза той. — Тя отпразнува Деня на благодарността.

— Вярно е — отвърна съпругата му. — Радвам се, че бяхме заедно с тях. Спомняш ли си колко се радваше на пуйката си? Изяде и последната хапка от нея.

— Както и всичко останало — сухо прибави Уили. — Пристигнахме.

Когато таксито спря до тротоара, служителят от обреден дом „Рийдинг“ им отвори вратата и с траурен глас им съобщи, че Беси Дъркин Маър е положена в източния салон. В коридора се носеше тежка, сладникава миризма на цветя.

— На такива места ме полазват тръпки — отбеляза Уили. — Винаги миришат на мърша.

В източния салон се присъединиха към трийсетина опечалени, сред които бяха Вик и Линда Бейкър, двойката, наемаща последния етаж на къщата на Беси, Те стояха край ковчега до сестрата на покойната, Кейт, и приемаха заедно с нея съболезнования, все едно, че бяха членове на семейството.

— За какво е всичко това? — прошепна Уили на Алвира, докато чакаха реда си.

Тринайсет години по-млада от енергичната си сестра, Кейт бе седемдесет и пет годишна, жилеста, с къса сива коса и топли сини очи, които сега бяха насълзени.

„Беси цял живот я тормозеше“ — помисли си Алвира, когато я прегърна.

— Всяко зло за добро, Кейт — твърдо изрече. — Ако Беси беше останала жива след удара, щеше да е абсолютно неподвижна, а това не беше за нея.

— Не — съгласи се Кейт, като бършеше сълзите си. — Тя не би искала да живее така. Винаги съм я смятала едновременно за сестра и майка. Може и да беше малко опърничава, но имаше добро сърце.

— Ужасно ще ни липсва — каза Алвира и застаналият зад нея Уили дълбоко въздъхна.

Докато съпругът й приятелски прегръщаше Кейт, Алвира се обърна към Вик Бейкър. Траурното му облекло бе толкова официално, че незабавно й напомни за един от героите от „Семейство Адамс“. Бейкър, едър, около трийсет и пет годишен мъж с момчешко лице, тъмнокестенява коса и остри сини очи, носеше черен костюм с черна вратовръзка. Застанала до него, жена му Линда също беше облечена в черно и притискаше кърпичка към устните си.

„Опитва се да изстиска от очите си някоя и друга сълза“ — сухо си помисли Алвира. Бе се запознала с Вик и Линда в Деня на благодарността. Тъй като здравето на сестра й се влошаваше, Кейт покани на обед Алвира и Уили, сестра Корделия, сестра Мейви Мери и монсеньор Томас Ферис, пастор на „Сейнт Клемънт“, който живееше в съседство с дома на Беси на Западна сто и трета улица.

Вик и Линда се бяха отбили, докато те пиеха кафе, и на Алвира й се стори, че Кейт нарочно не ги покани да останат за десерта. „Тогава защо се държат така, сякаш са роднини на Беси?“ — запита се тя. Скръбта на Линда очевидно беше престорена.

„Мнозина биха я намерили за хубавичка — призна тя, докато се вглеждаше в правилните черти на жената, — но очите й са студени. Пък и тази префърцунена прическа и златист грим са отвратителни.“

— … като че ми беше родна майка — с треперещ глас казваше Линда.

Уили, разбира се, я чу и не успя да се сдържи.

— Вие сте наели онзи етаж преди по-малко от година, нали? — попита.

После, без да дочака отговор, хвана Алвира под ръка и я насочи към пейката за коленичене.

В смъртта, както и в живота, Беси Дъркин изглеждаше господарка на положението. С фризирана коса, облечена в най-хубавата си рокля и с наниза от изкуствени перли, който съдията й беше подарил за сватбата, тя имаше доволното изражение на човек, който винаги е успявал да командва другите.