Мери Кларк - През цялата нощ

Ведрото, спокойно лице на монсеньор Ферис сияеше от очевидно радостната вест, която се готвеше да съобщи. Той приглади сребристата си коса, все още малко разрошена от вятъра на гробището, после се усмихна.

— Беси ми каза, че ще остави тази къща на сестра си и ще я осигури с приличен доход, но Кейт отговори, че би желала да я даде на сестра Корделия за нейния Детски център.

— Бог да те поживи! — възкликна Корделия. — О, Кейт!

— Кейт би искала да остане тук — на четвъртия етаж, където сега живее семейство Бейкър. Честно казано, Беси не прие с ентусиазъм тази идея, но се съгласи, че това зависи от Кейт и ме помоли да се погрижа всичко да е наред.

— Нали знаете, Беси винаги се отнасяше към мен, като че ли съм малко дете — с нежност рече Кейт.

— Казах на Беси, че тъй като енорийското жилище е съвсем наблизо, спокойно ще мога да наглеждам всичко, но също й посочих, че Кейт е в състояние и сама да се грижи за делата си — поясни монсеньорът.

— Ще ми е много приятно да дойдете тук — каза тя. — Исках да участвам още откакто открихте Детския център, Корделия, но Беси имаше нужда от мен.

Монсеньор Ферис се изправи и се усмихна, докато наблюдаваше реакцията на сестра Корделия.

— Винаги съм вярвал, че предвидливостта трябва да се смята за основна добродетел — рече той. — И случайно съм сложил в кофичката с лед да се охлажда шампанско. Мисля, че е редно да вдигнем тост за сестрите Дъркин — Беси и Кейт.

„Новината е толкова хубава. Защо се тревожа? — запита се Алвира. — Защо съм сигурна, че нещо ще се обърка?“ След миг откри източника на безпокойството си: семейство Бейкър.

— Сигурна ли си, че ще можеш да накараш семейство Бейкър да се изнесат, Кейт? — попита. — Напоследък не е много лесно да се освободиш от наематели.

— Абсолютно сигурна съм — твърдо отвърна тя. — Договорът за наем е едногодишен и изтича през януари. В него има специална клауза, според която подновяването му зависи единствено от решението на собственика. Спомняте ли си онзи младеж в същия апартамент, който беше побъркан на тема физически упражнения? Поне веднъж седмично си изпускаше щангите и винаги посред нощ. Беси беше сигурна, че къщата ще се срути. Знаете колко много я обичаше. И след като най-после се избави от него, прибави специалната клауза за новите наематели.

— Като че ли си помислила за всичко — отбеляза Уили.

— Много съжалявам, че трябва да им кажа да напуснат, но за да съм искрена — ще се радвам, когато си идат — отвърна Кейт. — Вик Бейкър винаги ми се пречка, постоянно търси какво да поправя. Човек би си помислил, че той е собственикът на къщата.

Когато един час по-късно си тръгнаха, Уили и Алвира изпратиха монсеньор Ферис до вратата на дома му. Небето се беше покрило с плътни облаци. Беше студено и духаше силен вятър.

— Предвижда се дълга зима — каза Алвира. — Можете ли да си представите, ако след две седмици трябваше да кажат на онези дечица, че не могат да ходят при сестра Корделия, където ще са на топло и в безопасност?

Въпросът бе реторичен, разбира се, и докато го задаваше, дори самата тя не мислеше за това. Вниманието й беше насочено към отсрещната страна на улицата, където стоеше млада жена по анцуг и гледаше към енорийското жилище.

— Монсеньор Том — рече Алвира, — погледнете онази жена. Не мислите ли, че е странно просто да стои там?

Той кимна.

— Вчера я видях на същото място, а днес присъства на утринната служба. Настигнах я, преди да излезе от черквата и я попитах дали мога с нещо да й помогна. Тя просто поклати глава и бързо излезе. Ако има проблем, за който иска да си поговорим, струва ми се, че ще е по-добре сама да дойде при мен.

Уили стисна ръката на жена си и й напомни:

— Не забравяй, че трябва да помагаме на Корделия с репетицията за коледното тържество.

— Което означава да си гледам моята работа. Ами, предполагам, че си прав.

После отново хвърли поглед оттатък улицата. Младата жена бързо вървеше на запад. Алвира присви очи, за да види по-добре класическия й профил и се възхити на царствената й походка.

— Изглежда ми позната — спокойно каза тя. — Ще трябва да се сетя коя е.

„Говорят за мен“ — помисли си Сондра, докато припряно се отдалечаваше. Къщата, пред която беше стояла навремето, вече не бе в ремонт. Нямаше скеле, което да я прикрива, докато се мъчеше да реши какво да прави.

Но какво би могла да направи? Със сигурност не можеше да върне онзи миг отпреди седем години, когато пресече улицата, разгъна количката и остави бебето си пред вратата на енорийското жилище. Само да можеше! „Само да можех! — помисли си тя. — Мили Боже, към кого да се обърна? Какво ли се е случило с нея? Кой е взел моето момиченце?“ — С мъка сдържа сълзите си.