Луиз Бегшоу - Страст

Нима не бе достатъчно жестоко да остави богатството си да се изпари, тяхното богатство? Сега й отнемаше дори последната частица достойнство, която й бе останала, ролята на страдаща светска красавица, която благородно застава до своя любим…

Сега бе просто поредната глупачка на дългата опашка зарязани от Уил Хайд.

Беше я изоставил заради по-стара, по-дебела и по-бедна жена, проклета учителка или нещо подобно! Мелиса Елмет бе никаквица. Нехайно бе захвърлила Уил, когато е бил беден млад британец, а сега беше… е, най-малкото известен, Оливия би се обзаложила, че все още има солидно състояние, скътано някъде… Сега бе единственият и неповторим Уил Хайд и тя, Оливия Уортън, вярната му годеница, бе отблъсната заради стара любов.

— Не си на себе си — Оливия се бореше да овладее гнева си. Не биваше да допуска маската й да падне. — Преживял си психически срив…

— Не прави нещата още по-трудни, Ливи.

— Дяволите да те вземат! Нямаш право да ми казваш какво да правя!

— Съжалявам — каза той. — Наистина. Задръж пръстена. Не бях наясно с чувствата си през всичките тези години. Ти не си направила нищо лошо.

— Разбира се, че не съм, по дяволите! — процеди Оливия през зъби. — Ти обяви годежа ни. Поставяш ме в унизително положение.

— По-добре сега, отколкото по-късно. Слушай, явно ще загубя всичките си пари и полицаите ме наричат престъпник. Кажи, че съм се обадил и ти си ме зарязала.

— Страхотна идея — просъска тя. — Нещастник! Ако отново се обадят от полицията, ще им дам всичко, което поискат.

— Съжалявам, Оливия, ще се омъжиш за някой по-подходящ за теб. Трябва да затварям.

— Къде си? — попита тя, изгаряйки от любопитство, въпреки всичко.

— В безопасност сме — каза той и затвори.

Оливия остана със слушалката в ръка, почти треперейки от ярост. „В безопасност сме.“ Бе дръзнал да й каже, че скъсва с нея по телефона, а после говореше за себе си и другата?

Оливия влезе в спалнята, която бе делила с Уил, и грабна куфара си „Луи Вюитон“. Щеше да вземе всички бижута, които й е подарил, до едно, кожите и вечерните рокли на известни дизайнери. В гардероба имаше тоалети, на стойност над двадесет хиляди долара. „Маноло“ и „Лубутен“ щеше да вземе със себе си, останалите щяха да й бъдат изпратени от проклетия му камериер. Трескаво опакова багажа си, натъпквайки толкова дрехи, колкото можеше да носи. Нямаше да остави нито една своя вещ, струваща над пет хиляди, в къщата на този мъж. Щеше да вземе дори малката си дамска чанта „Прада“. Щеше да събере багажа и да повика шибания му шофьор да я откара до собственото й, далеч по-скромно жилище — малък апартамент с една спалня в хубава част на Вилидж. После, по дяволите, щеше да поумува върху своето отмъщение.

Впрочем нима я бе грижа за него, помисли си тя с огорчение, докато хвърляше огърлица от смарагди в куфара, а след нея малко куфарче „Дуни енд Бърк“. Той си е загубил ума. Бе загубил всичките си пари. Оливия не искаше да бъде омъжена за неудачник.

Лола седеше в бара и пиеше портокаловия си сок. Съвсем скоро щеше да отпътува със самолет от Америка, с един от множеството си паспорти и лице, променено с латексова маска и контактни лещи. Никой нямаше да я разпознае. Никога не се бе случвало. Имаше напръстници с различни фалшиви отпечатъци. Колкото и да напредваха технологиите, тя винаги ги изпреварваше.

Радваше се, че ще се върне в Европа. Предпочиташе да преследва мишени там, на по-позната територия. Мъжът, Хайд, проявяваше немарливост. Беше заминал, без да се погрижи за безопасността на дома си. Тя бе влязла преди няколко дни и бе сложила подслушвателни устройства на всеки телефон.

Колко емоционално, бе почувствал нужда да се обади на любовницата, с която скъсва. Мъжете бяха загадка за нея. Тази жена бе златотърсачка, от типа жени, които Лола особено ненавиждаше. Самата тя бе натрупала състояние с таланта си. А тази кучка, както много други, се бе сдобила със своето, обличайки се добре и разтваряйки краката си. Не можеше да се примири, че дори бивш таен агент като Уилям Хайд, толкова добър в играта, толкова впечатляващ, бе налапал въдицата на най-обикновена скъпа прелъстителка като Оливия Уортън.

Мъж като Уилям Хайд заслужаваше жена с огнен темперамент, равна на него. Някоя като Лола Монтоя. Може би дори си струваше да спечели симпатията му, помисли си тя за миг. Мъжете желаеха Лола, но никой никога не я бе обичал. Наистина никой, дори семейството й, откакто се бе родила. Може би психолозите грешаха за нея.