Луиз Бегшоу - Страст

Той се качи в колата, излезе от градчето и зави на юг. Скоро се озоваха на магистралата — огромна, сива, съвършено анонимна. Колите фучаха с адска скорост.

— Какво ще правим, когато стигнем до границата? — плахо попита Мелиса.

— Никога не проверяват паспорти, когато си с кола. Изключително рядко. Ако се случи — Уил сви рамене, — ще измислим нещо.

— Добре.

— Мелиса.

Тонът му я накара да затаи дъх. Господи. Не можеше да го понесе. Не можеше.

— Слушай, не е нужно да казваш нищо, Уил. Разбирам. Бяхме под напрежение, беше грешка, скоро ще забравим за случилото се и ще се върнеш при годеницата си. Да не го споменаваме. Увлякох се.

— Мелиса, ще се обадя на Оливия от следващия град, в който спрем.

— Нужно ли е да й казваш? — попита тя. Унижението бе непоносимо. Беше й останала само утехата, че никой друг, освен Уил, не знае за слабостта, която бе проявила. — Опасно е да й се обаждаш, нали? Могат да те засекат.

— Трябва да поема риска. Има право да узнае, веднага. Развалям годежа. Ще бъде съкрушена — Уил въздъхна. — Чувствам се ужасно виновен. Не е сторила нищо лошо. Но не я обичам и не мога да водя такъв живот. Не мога да се оженя за нея, така че трябва да направя това час по-скоро — поклати глава. — Ако подслушват, ще узнаят, че скъсвам с нея, и може би е по-добре за безопасността й. Връзката с мен е опасна.

Мелиса опря глава на облегалката. Отвори уста, но не изрече нищо.

— Ти ме нарани — заговори той, с поглед, съсредоточен върху пътя, спокойно и уверено. — Съсипа ме. Разби всичко на света, което смятах за добро. Ти беше слънцето, луната и звездите за мен, единственото семейство, което някога съм имал, а ме предаде.

По страните й потекоха сълзи. Дори не я поглеждаше.

— Трябваше.

— Не беше длъжна. Дори не се опита да убедиш майка си. Не провери дали казва истината — пръстите му силно стиснаха волана. — Изостави ме, предаде ме. Не се бори за мен, Мелиса. Нито за миг.

— И ти ме наказа, нали? — попита Мелиса, обзета от гняв. — Сурово. Бях толкова млада! Затова бях слаба. Може би трябваше да се изправя срещу тях. Но ти не ми даде никаква възможност да поправя грешката си. Не отговаряше на обажданията ми, не обръщаше внимание на писмата ми, просто изчезна, по дяволите! Беше толкова непреклонен, Уил! Погрижи се да не мога да те открия. Разпитвах приятелите ти, унижавах се да те търся из града. Но просто беше изчезнал. Никога не се върна, не се обади, не прояви капка милост към мен, Уил, жестоко, упорито копеле! Господи, колко те мразя! Знаеш ли колко години плачех, преди да заспя, сякаш животът ми бе свършил! По-добре да беше ме натикал в затвора, защото докато бе зает да оправяш света и да трупаш милиони, аз се задушавах, потъвах в безнадеждност, години наред! Обичах те, толкова много те обичах! А ти ме погреба жива!

Кокалчетата на пръстите му побеляха. Хвърли изпепеляващ поглед към нея. Мелиса не издържа да го гледа в очите.

— Обичаше ли, Мелиса? — каза той. — Все още ме обичаш. Желаеш ме. Всеки път, когато те докосна, го чувствам.

— И какво от това? — сопна се тя. — Няма да умра от любовна мъка, каквото и да си мислиш. Дори и наистина да ме мразиш, ще го преживея.

Уил силно натисна газта и я стресна с искрен, гръмогласен смях.

— Не те мразя, глупачке. Обичам те. Мислех, че всичко е минало. Явно не е.

Мелиса го погледна недоверчиво. Скоростта бе шеметна.

— Сериозно ли говориш?

— Защо дойдох за теб всъщност? Казах си, че е от чувство за дълг. Но истината е, че не можех да понеса мисълта да умреш или пострадаш. Когато те видях… беше различна, Мелиса. Изглеждаше изтерзана от живота. Разочарована. Цялата красота бе изчезнала.

— Така си и мислех — каза тя, но вече не я бе грижа. Той я обичаше. Само това имаше значение.

— Когато те видях, почти изпитах облекчение. Може би образът в съзнанието ми беше плод на моето въображение. Може би бях влюбен в една илюзия. Вече можех да продължа напред, да се радвам на брака си с Оливия, вместо просто да си мисля, че е крайно време…

— О, Уил…

— После се втурнахме да бягаме. Исках да те целуна във влака, първия ден. В Ротердам беше трудно. Не можех да кажа дали изпитваш гняв, или ненавист към мен. Но те желаех — леко завъртя волана, обърна се към нея и се усмихна. — После, след известно време, разбрах, че ме желаеш, Мелиса, и не можеш да се пребориш с това.

— Ах, ти, арогантно копеле — каза тя с усмивка.

— Знаеш, че е истина. Бил съм с твърде много жени. Това само ме влудяваше. И аз вече те желаех и се борех със себе си — Уил натисна газта, премина в друго платно. — Изживяваше ли бурна страст с мъже?