Луиз Бегшоу - Страст

Мелиса потръпна, шумът бе оглушителен. Чуваше се тракането на колесниците, докато набираха скорост, под нея. Тук нямаше нищо обичайно. Намираше се в голям самолет DC-11, който всеки момент щеше да излети.

Уил я сграбчи за раменете, накара я да се обърне към него.

— Мелиса. Успокой дишането си. Всичко е наред.

— Не е… — в нея се надигаше паника. Опита се да я потисне, но не успя. — Уил…

— Няма да стане като в някой от онези филми, нали?

Той й се усмихна, опита се да я успокои с шега.

— Няма да се наложи да ти ударя шамар, за да дойдеш на себе си.

Искаше да се засмее, но прозвуча само дрезгав стон. Самолетът се движеше много бързо. Заплъзгаха се и заподскачаха, когато набра достатъчна скорост. Не можеше да разсъждава. Струваше й се опасно и напълно извън контрол. Стомахът й се бунтуваше при всяко ново друсане.

Той я притегли по-близо до себе си, погледна я в лицето. Сърцето й биеше неудържимо, препускаше от обсебващ ужас. Страхът я завладяваше. Беше обляна в пот, задъхваше се.

— Не мога да допусна да се разпищиш — каза той. — Има хора в кабината, над тази стълба. Самолетът има екипаж, както всеки друг. Има и сандък с оръжия.

Товарният самолет се тресеше и накланяше. Мелиса просто не можа да се сдържи. Издаде стон на уплаха.

— Не — строго каза той, повдигна лицето й към своето и допря устни до нейните, за да не извика.

Целуна я.

Мелиса застина за миг шокирана. Той я целуваше. Страхът й и изчезна, сякаш някой я бе залял с ледена вода. Искаше да го отблъсне. Не го направи. Ръцете му я обгръщаха, държаха я здраво. Самолетът трепереше, движеше се, издигаше се във въздуха. Тя почти не усещаше. Напълно се бе изгубила в прегръдката му.

Не можеше да помръдне. Тялото й се притискаше към гърдите му. Трескавият й пулс се успокои. Той все още я целуваше, устните му се плъзгаха по нейните, по лицето й.

Страните й пламнаха. Вълна на желание запулсира из цялото й тяло. Коремът й се стегна, гърдите й, слабините и всяка част от нея веднага отвърна на целувката. Обзе я възбуда, буквално изгаряше. Усещаше допира му до горещата си кожа.

„Не, замаяно си помисли тя. Не.“ Не биваше да прави това. Той вече принадлежеше на Оливия. Беше влюбена в него, крайно време бе да го признае пред себе си, но нямаше да се превърне в последното прегрешение на Уил Хайд, последното му завоевание за една нощ.

Рязко се отдръпна, прекъсвайки целувката. Все още бе в прегръдката му. Побутна го назад. Не можеше да се освободи, ако той не я пусне.

— Какво правиш? — попита тя.

— Извинявай — Уил се отдръпна, отмести ръце от нея. — Не искам да изпаднеш в истерия. Трябва да останем незасечени за известно време. Сега би било твърде лесно самолетът да се върне обратно.

— Разбирам — Мелиса седна на твърдите метални шини бясна. — Просто начин да запушиш устата на една жена. Много ефективен.

Уил седна до нея. Леко се отдръпна от него. Не можене да рискува тялото й да се докосва до неговото.

Остана мълчалив няколко секунди. Мелиса усети напиращите сълзи на унижение. Гневно извърна глава встрани.

— Не беше неприятно да те целувам — каза той. — Не исках да спирам.

— Не се шегувай с мен — промърмори тя.

— Да се шегувам? — Уил леко се засмя. — Да се шегувам, когато изглеждаш така и сме в това положение? Не мога… не мога да откъсна очи от теб.

Тя се обърна с лице към него.

— Ти ме мразиш — прошепна. — Мразиш ме от години.

— Вече не те мразя. Харесвам те — можеше да каже това, беше истина и не бе голямо предателство към Оливия. Наистина я харесваше, толкова много. — Не си жената, за която те мислех. Показа, че си корава и невероятно смела. Страхотна си. Толкова си жива.

— А ти си влюбен в Оливия Уортън — каза тя. Искаше да прозвучи решително, но гласът й затрепери. Проклинайки се за слабостта си, Мелиса му обърна гръб и легна. — Не ме докосвай, Уил. Няма да спя с теб. Всичко приключи много отдавна. Сега си сгоден за онази жена. Щом не мога да бъда твоя съпруга, няма да бъда никаква.

— Мелиса…

— Има много време, докато пристигнем в Париж. Ще се опитам да поспя.

Затвори очи, не мислейки за сълзите. Може би не ги бе видял. Изчака няколко секунди, но той не каза нищо. Самолетът леко се разтърси от турбуленция. Вече не я бе грижа. Цялото й тяло пулсираше от желание и вълнение като струна на цигулка, вибрираща под лъка. Тъмнината щеше да й даде известно уединение, да й помогне да възвърне самообладанието си и да сдържи порива си да се обърне към него и отчаяно да го умолява за още една целувка. Бе твърдо решена. Остана да лежи съвсем неподвижна, развличайки се с мислено чертаене на маршрути, тръгващи от Париж. След малко желанието стихна и тя потъна в неспокоен сън.