Луиз Бегшоу - Страст

Когато Уил пристигне, щеше да бъде готова.

До центъра на Бостън би трябвало да се стига за повече от четири часа. Той стигна за по-малко от три. Профуча обратно през Манхатън, прекоси Кънектикът, набирайки скорост и маневрирайки сред потока от превозни средства. Господи, страхотно бе да имаш мотоциклет. Проникваше на места, където кола не можеше. Даваше съвършена анонимност и свободата да избягваш задръствания.

Скоростта все му се струваше недостатъчна.

Беше страхотно возило, слушаше го. Спря само веднъж за бензин. Хапна набързо сандвич, пийна вода, ползва тоалетна и след по-малко от пет минути отново бе на път. Не искаше да спира дори за толкова кратко, но бе важно да поддържа силите си и нивото на кръвната си захар.

Мелиса чакаше, те бяха по петите й. Гневът на Оливия, проблемите в банката, нюйоркската полиция, всичко остана на заден план. Не губеше време в анализи. Бе твърде зает да мисли за друго. Стратегия. Всяко летище щеше да бъде под наблюдение. Но нямаше друг начин. Не можеше да се измъкне с военен полет за втори път.

Мелиса изскочи от кафенето, където бе успяла да прекара половин час на чаша ментов чай, и отново погледна към отсрещната страна на улицата…

Сърцето й спря. Забеляза мъж, който крачеше нехайно и оглеждаше сградата на Симфъни Хол като турист, който се чуди дали да я снима или не. Беше с черно кожено яке. Беше Уил. Позна го отдалеч: телосложението, осанката. Всичко в него се бе запечатало в паметта й.

Бореше се със себе си. Импулсът да заплаче, да се втурне към него бе неудържим. Овладя го. Те наблюдаваха.

Мелиса пресече улицата. Сърцето й биеше по-силно, отколкото когато бе чула изстрелите от апартамента си. „Колко си жалка, каза си тя, да въздишаш като малка глупачка по мъж, когото не можеш да имаш, когато животът ти е в опасност.“

Нямаше значение. Тялото й я предаваше. Още щом го зърна, коленете й омекнаха от възбуда. Тръгна с уверена походка, за да прикрие това. Не биваше да събужда съжаление у него. Поне гордостта й даваше сили.

Беше се отбил в рокерски магазин в покрайнините на Бостън и бе купил каска и кожено яке за нея, достатъчно дълго, за да се завие с него, ако се наложи да спят на открито.

Мотоциклетът бе зад ъгъла. Отвори багажника и й подаде каската и якето. Тя ги сложи, без да каже дума. Уил се качи на седалката, направи й място отзад.

— Возила ли си се на мотор?

— Не — каза тя. Срамежливо му се усмихна. — Но искам да опитам.

В Оксфорд Мелиса бе тихо, ученолюбиво момиче, което се боеше от собствената си сянка. Явно това бе заради ужасните й родители. Когато Уил я придума да се разходят с лодка по реката или да се изкачат на старата църковна кула на Карфакс, се забавляваше, но без насърчение никога не би се отпуснала.

Сега това се бе променило.

— Кажи ми какво да правя — каза Мелиса.

Беше възхитен от промяната в нея. Да, наистина се учеше бързо. Бе боядисала косата си, вече не бе сивкава и без блясък, а в наситен червен цвят с кестеняви оттенъци и златисторуси кичури. А прическата, която сама си бе направила, беше адски секси. Нови пластове, свободни от излишна тежест, се поклащаха покрай изпъкналите й скули. Бледата й английска кожа имаше златист тен. Бе използвала неща, намерени в апартамента. Тялото й, след секунди забеляза той, бе тренирано. Беше по-стройна, с по-добре оформени талия и ръце.

Беше я оставил само преди няколко дни. А изглеждаше различна жена. Далеч по-привлекателна.

— Качи се зад мен.

Обърна се към нея, провери каишката на каската й. Господи, наистина изглеждаше страхотно. Не само заради косата и тена. Очите й блестяха, кожата й сияеше. Излъчваше жизненост, която събуди у него порив да я сграбчи в прегръдката си и да впие устни в нейните до болка.

Отлично познаваше това чувство. Беше парадоксът на преследването. Когато е обезумял от страх, под огромно напрежение, човек изпитваше радост от всяка крачка, която изминава, без да бъде пронизан от куршум — дълбока, опияняваща радост. И най-досадните ежедневни дейности носеха невъобразима наслада. Да изпие чаша кафе, дори да измие лицето си. Животът бе скъпоценен. Научаваше се да цени всяка секунда от него. Сега бяха заедно и положението бе напечено, много напечено. Но имаше някакво извратено удоволствие в използването на инстинкта за самосъхранение. Ако трябваше да бъде честен със себе си, това му харесваше много повече, отколкото да седи в офиса си и да анализира някаква компания от „Форчън 500“ за някого от клиентите си.