Луиз Бегшоу - Страст

— Мелиса, аз съм.

— Уил — гласът й прозвуча почти като вик на въодушевление. — Уил.

— Скъпа, справила си се толкова добре. Слушай. Разговорите на Боб се подслушват. Скоро те ще тръгнат към този телефон. Бягай, Мелиса!

— Къде? — попита тя.

Не възрази. Уил й се възхити за това. Започна да мисли бързо.

— Каза, че винаги си искала да отидеш там, Миси. Помниш ли?

Беше се сетил за реплика, която бе подхвърлила в онзи ден в парка на колежа, когато й бе направил предложение. Не искаше да бъде жесток, но трябваше да намери нещо, което тя със сигурност ще си спомни. Само тя го знаеше и никой мощен приемник на света не можеше да улови мислите й.

— Помня — каза Мелиса след кратко мълчание. — Помня съвсем ясно.

— Ще дойда да те взема. Не съм в Масачузетс. Ще се забавя, но ще дойда. Помни.

— Ще бъда там, Уил. Може да се отдалеча, ако се наложи, но ще се върна.

— Бягай! — нареди той. — Веднага!

Тя затвори. Уил сложи каската на главата си, възседна мотоциклета и с пълна газ пое към магистралата.

Те идваха. Най-незначителна следа, и вече бяха по петите й. След едно обаждане до адвоката му. Мелиса не губи време за самосъжаление. Имаше велосипед, който бе откраднала от общежитието рано сутринта. Не се чувстваше виновна. Човек правеше каквото трябва.

В нея бушуваха противоречиви емоции. Страх — вече свикваше с това. Радост, че бе чула гласа на Уил. Загуба, защото той щеше да се ожени за друга. Вълнение, защото скоро щеше да бъде тук.

Но когато се метна на колелото, напрегна мускули и профуча по улицата по-бързо, отколкото би могла да тича; Мелиса мислеше главно за избавлението си.

Да, помнеше. В онзи горещ, слънчев ден, когато седеше на тревата между реката и прашната пътека към колежа, играеше си с една маргаритка, пиеше евтино вино от пластмасова чаша и Уил бе с нея, животът й се струваше съвършен. Помнеше, че още преди предложението му й се искаше да запечата този момент в съзнанието си завинаги, като филм за младостта и щастието. Той заговори за някакъв концерт, който бе гледал, изпълнение на студентски хор на „Юда Макавей“. Времето, прекарано в Оксфорд, бе дало на Уил достъп до култура и изтънченост, които тя бе приемала за даденост, но не и той, отраствайки в бедност, в сиропиталище. Имаше хъс за живот, от който Мелиса бе поразена. Отначало тя се прозяваше на класиката, но Уил бе запален по нея. Когато започна да я води по концерти, Мелиса заобича музиката. Щом той харесваше Хендел, и тя го харесваше.

— В Бостън има клуб на почитателите на Хендел и Хайдн — бе казала тя, нетърпелива да се похвали. — Един от най-старите в Америка. Свирят в Симфъни Хол. Трябва да отидем някой ден.

Уил се приближи към нея и последва дълга целувка.

— Ще отидем. Страшно искам да отида в Америка.

— Аз също — бе казала тя със сияещи очи.

Сега се засмя. Да отиде в Америка — мечтаеше за това откакто се помнеше, още като дете, преди да познава Уил. Никога не й бе хрумвало, че ще бъде такова пътуване.

Сърцето й препускаше, докато караше. Не само от усилието. Мелиса помнеше онази целувка. Помнеше всяка от целувките му. Помнеше онзи ден. Явно той също.

Можеше да има предвид само тази реплика, подхвърлена нехайно. Тя пазеше в сърцето си всеки миг от деня, в който й бе предложил. Уил Хайд също.

През всичките години в армията, в живота си на таен агент и при главозамайващото си издигане, след всички модели и светски дами, списания и лимузини.

Той все още помнеше.

Опита се да не храни измамни надежди. Какво би могло да я нарани повече? Но беше много трудно. Щом Уил бе запомнил това… значи бе държал на нея повече, отколкото би могла да си представи. Дали… възможно ли бе… да я обича?

Продължи да върти педалите. Нямаше смисъл да тръгва към Симфъни Хол още сега. Той не бе в Масачузетс. Щеше да се забави няколко часа. Трябваше да отиде някъде другаде, на затънтено място, където никой не би я потърсил. Беше в центъра на града, на Парк Стрийт. Имаше кокетна малка църква с бяла камбанария. Мелиса слезе от колелото, подпря го на парапета. Нямаше заключалка, щеше да е изчезнало, когато се върне. Това не бе проблем. Напълно възможно бе полицията да търси откраднат велосипед. Реши да продължи пеша, да се отбива в църкви, заведения и магазини, бавно напредвайки към Масачузетс Авеню. Щеше да бъде търпелива. Беше слънчев ден и можеше да се нахрани добре и за малко пари. Можеше да седи на чаша кафе с часове и щеше да бъде успокояващо да коленичи с вярващите и да се помоли. Имаше много неща, за които да отправя молитви.