Луиз Бегшоу - Страст

Погледът на Уил се плъзна към нея, Мелиса почувства как се задържа за момент. После той се обърна с гръб.

— Побързай — каза Уил.

Тя облече дрехите, закопча ги. Бе отместил поглед от нея. Глупаво бе да бъде разочарована. Трябваше да се стегне, въздишаше по него като тийнейджърка.

— Готово. Сега накъде?

Уил внимателно я изведе от горичката, тръгнаха по естествено отъпкана пътека между тревите. Моторът бе паркиран далеч от склада.

— Към летището. Заминаваме за Европа.

Мелиса започна да разбира.

— Ще използваш тези униформи, за да се промъкнем в летището?

— Ще ги използваме, за да се качим в самолет. Товарен самолет на „Федерал Експрес“ — на лицето й се изписа тревога. Уил направи нехаен жест. — Спокойно, самолетите на „ФедЕкс“ поддържат нормално налягане на височина до три хиляди метра. Ще бъдем при товара. Може да друса малко, но ще бъдеш в пълна безопасност. Аз ще бъда с теб.

— Добре.

— Правил съм го и друг път — успокои я той. — Тогава нямах униформа на компанията. Така ще стигнем до Европа, без да използваме паспортите си. Няма да могат да ни проследят.

— Но ще разберат.

— Да. Когато кацнем, ще се обадя в склада да развържат онези двамата. Веднага щом историята стигне до местните вестници, онези типове ще узнаят какво е станало. Ще започнат да ни търсят във всички точки, до които има полети на „ФедЕкс“ от „Лоугън“. Но ние ще сме изчезнали от района. Отдавна.

— И къде ще отидем?

— В Рим — каза той.

Лицето на Мелиса пламна от вълнение, страх или облекчение, не бе сигурна. Уил щеше да подреди пъзела. Това бе единственият изход за нея. Но когато най-сетне бъде в безопасност, повече нямаше да го види.

— В университета на баща ми?

— Баща ти е притежавал или знаел нещо, заради което представлявал заплаха за много богати хора. Те мислят, че и ти може да го знаеш. Мислят, че пазиш тайната, единственото решение е наистина да се добереш до нея. Тогава може би ще бъдем в положение да се пазарим.

Бяха стигнали до мотоциклета. Мелиса взе черното кожено яке и каската от канавката, където ги бяха оставили, и ги сложи.

— Сигурен ли си, Уил?

— Сигурен? Не мога да бъда сигурен за нищо. Но това е единственото решение, което виждам.

— Тогава значи трябва да се получи. Нали? — каза тя и се настани на седалката, доволна, че има оправдание да обвие ръце около тялото му и да се притисне към него.

Оставиха мотоциклета, якетата и каските си в задния край на терминала на летището. Уил потършува и извади само няколко неща — плик за писмо и четката си за зъби.

Мелиса взе добре заредената си раница. Той сложи ръката си върху нейната.

— Остави я.

— Но имаме нужда от…

— Ще трябва да си купим всичко необходимо. Ако имаш пари, сложи ги в подвързията на паспорта си.

— Добре — каза тя.

Уил й се усмихна и за секунда тя си помисли, че ще я погали по главата или тила — за кураж. Но не го стори.

— Важното е да се измъкнем. Когато си на път, свикваш да не се привързваш към нищо. Към хора, още по-малко към вещи.

Мелиса въздъхна.

— Не мога да си го представя, Уил. Не зная как е възможно. Аз не притежавам нищо, нямам нищо.

— Имаш живота си. Всичко друго е заменимо. Сега престани да се самосъжаляваш и ме следвай.

Не беше нужно да прави това за нея. Каза си, че трябва да бъде благодарна и никога да не забравя какво рискува той.

— Идвам — каза тя.

Самолетът се заклати и затрепери. Мелиса се притисна с гръб към стената изплашена. Не беше като пътнически полет, където коланът те придържа здраво към седалката и симпатична стюардеса проверява дали е достатъчно стегнат. Краката на Мелиса бяха заклещени между метални шини на пода на товарното помещение. Беше тежък самолет, пълен с палети. Бяха се качили в последния момент. Уил бе издебнал и нападнал последния товарач в гръб, мъжът дори не бе видял кой го удря. Бе извадил портфейла му като мотив. Мелиса, скрита в сенките, с нахлупена шапка, бе побягнала напред по рампата. Сега бяха вътре. Никой не бе свалил рампата. Самолетът щеше да излети всеки момент.

Дали бе прав за налягането? Ако не, това бе ужасен начин да умреш. Замръзналото й тяло щеше да пристигне в Париж наред с куп бързи пратки. Дали те бяха тук? Дали щяха да стрелят? Може би ги бяха видели, може би убийците бяха забелязали, въпреки че дори охраната на летището не…

Уил я побутна надолу. Имаше няколко прозореца тук-там в долното помещение.

— За всеки случай — каза той. — Но наистина няма опасност. Няма да дойдат.