Луиз Бегшоу - Страст

Скоро щеше да има пари. Невероятно много пари. Можеше да издири онзи, който бе наел Лола, и може би да му плати достатъчно, за да се откаже. Но, не, бяха замесени правителства. Тях бе почти невъзможно да накара да се откажат.

Можеше да наеме охрана за Мелиса. Да намери някоя истинска крепост и да я напълни с персонал от армията. Отново неосъществимо. Тя вече бе казала, че няма да остане под негова закрила. Ако все пак го направеше, един ден все някой щеше да се поддаде на подкуп или да прояви небрежност. Не можеше да й осигури вечна защита.

Можеше да продължи да бяга и да се крие, докато онова, заради което я преследват, изчезне. Уил не мислеше, че и това е възможно. Мелиса Елмет бе набелязана от професионални наемни убийци, чиято репутация би пострадала, ако тя остане жива. Затова нямаше да престанат да я търсят. Лола Монтоя бе несломима. Никога не се предаваше. Беше една от малкото жени, за които знаеше, че са били подлагани на мъчения и не са се огънали. Беше социопатка, арогантна. Би се опитала да убие Мелиса дори без да има цена за главата й.

Уил никога през живота си не бе убивал или дори удрял жена. Започна да мисли, че това трябва да се промени.

Трябваше да има отговор. Отпи от бирата си и погледна над тъмната водна повърхност, която отразяваше неоновия омар над входа с червена и синя светлина. Храната бе превъзходна. Трябваше да има отговор. Животът на Мелиса бе ценен за него. Мисълта, че е мъртва, го бе доказала.

Щеше да я намери и да я вземе със себе си. Щеше да отиде там, където бе загинал баща й, където бе загубила връзка с онзи негодник. Щеше да разбере какво се страхуват, че може да знае Мелиса, и да го разкрие на целия свят.

Да. Това беше.

Трябваше да отстрани мотива. Разбира се, оставаше отмъщението. Но можеше да направи нещо и по този въпрос. Щом бяха замесени държави, държавни играчи, публичността щеше да помогне. Ако бъде убита, някой щеше да бъде обвинен. Доволен, отпи още една глътка. Планът започваше да се оформя. Осъзнаваше, че е невероятно трудно да го изпълни, но трябваше. Защото нямаше друг начин.

За първи път, откакто бе започнало всичко, аналитичният ум на Уил Хайд, гениалният му шпионски ум престана да мисли за Мелиса и се насочи към баща й, общата нишка. Трябваше да го направи по-рано. Сега си даде сметка.

Ричард Елмет бе предвзет стар глупак, но със забележителен интелект. Все пак не бе оставил значима следа в академичния свят. Бе работил в Оксфорд, но не бе станал директор на колеж, не бе получил и признание като велик учен. Никой американски университет не се бе опитал да го привлече с тлъст чек и примамлива длъжност…

Какво бе извършил, с което да обезпокои толкова много хора?

Щеше да попита Мелиса.

Влезе в заведението, плати в брой и откара мотоциклета до малкия хотел, на около километър разстояние. Имаха свободна стая и щом не бе пиян и имаше пари, веднага му я дадоха. Беше малка и чиста, с две легла и баня. Топлият душ му достави невъобразима наслада. Моше бе сложил само най-необходимите дрехи и нямаше пижама. Намери дънки и черна тениска за сутринта. Моше бе избрал рокерски дрехи. Полезно бе да работи с професионалисти.

Уил изми зъбите си и си легна. Беше рано, но искаше да се събуди на разсъмване. Щеше да позвъни на адвоката си. Мелиса щеше да се обади. Нямаше представа как ще се свърже с него, но тя бе умно момиче. Със сигурност щеше да намери начин. Ако се наложи, щеше да остави съобщение в телефонната централа на „Вирджиниън Проспект“. Когато успее, трябваше да бъде готов да я намери. Защото веднага щом се обадеше, те щяха да узнаят.

В осем на следващата сутрин Уил набра един номер.

— Боб Катс.

— Уил се обажда. Слушай и не говори.

— Добре.

— Има ли заповед за арестуването ми?

— Все още не.

— Добре. Предполагам, че телефоните ти се подслушват. Ако можеш, искай проверка всеки ден.

— Мамка му! Добре, Уил.

— Мисля, че една приятелка ще се обади в банката.

— Обади се тук преди десет минути.

Уил примигна.

— Обадила се е на теб? Тя не знае кой е адвокатът ми.

— Има статия за продажбата на „Проспект“ в „Джърнъл“ от тази сутрин. Прегледала го е за материали за теб. Позвъни в моята кантора.

„По дяволите, помисли си Уил, впечатлен. Наистина умееше да мисли в движение. Умно, умно момиче.“

— В Бостън е. Каза, че можеш да й се обадиш на автомат там. 857-555-7834.

Уил веднага затвори и набра номера.

— Ало? — отговори тя при първото позвъняване.