Луиз Бегшоу - Страст

Мълчанието му бе по-лошо от ругатни и викове.

— Може да се случи на всеки по всяко време — каза Лола. — Ще продължа да я издирвам.

— Може би трябва да върнеш хонорара си — каза той.

Прие това предложение с презрението, което заслужаваше. Беше ядосан. Имаше само един начин да се справи с това.

— Тази жена е трудна мишена за теб — подигравателно отбеляза Димитри.

— Щом мислиш, че съм толкова некадърна, какво ще кажеш да бъдеш следващата ми мишена — просъска Лола. — Да видим как ще ми избягаш. Аз мога да се изплъзна за десет секунди. Не си и помисляй да изпращаш убийци по петите ми за назидание. Мога да се обърна срещу теб и да те преследвам, Димитри. Ще те убия, без никой да ми плаща — той замълча, треперейки от гняв. Взаимните заплахи останаха да висят във въздуха. След като промени динамиката помежду им, при която от нея се очакваше да пълзи и да се моли, Лола пристъпи към бизнес въпросите: — Разбери. Жената е добра. Тя има естествен усет, а мъжът е експерт. Изпратил си много други агенти. Никой от тях не успя, въпреки че Хайд се разхожда из Ню Йорк, без да се крие.

Димитри въздъхна. Не можеше да отрече очевидното.

— Не пазя територия. Имаш спящи агенти навсякъде. Задействай ги. Разпространи снимката. Снимките, той също е изчезнал. Полицията го търси за разпит във връзка със собствеността на сградата.

— Тръгнал е да я спасява? Прави се на Джон Уейн — Димитри се покашля. — Това е най-малкият му проблем. През следващите два дни ще бъде разорен.

— Подслушвам телефона на адвоката му. Получил е законно пълномощно да взема решения. Банката е обявена на пазара. Целият й капитал. Неговите акции ще бъдат пуснати за продажба утре.

— Толкова скоро?

— Пазарите са мудни. Но, да. Очевидно когато реши да направи нещо, той го прави. Банката не означава много за него.

Лола се възхищаваше на това у Хайд. Тази способност да запазва чувство за необвързаност бе важна за един агент.

— Да видим какво ще стане, когато акциите му се обезценят.

Едва ли Димитри можеше да предизвика това, но не пожела да спори с него. В системата имаше финансисти, способни на подобни машинации. Нейните умения бяха по-първични.

— Докато не се спрат някъде, не мога да продължа. Твоите хора трябва да ги намерят.

— Няма проблем.

Димитри бе уверен. Сега за него работеха агенции на над дванадесет държавни тайни служби, някои без съгласието на правителствата си. Разполагаше с огромна мрежа от шпиони и спящи агенти, свой личен таен Интерпол. Всяка автобусна и железопътна гара, дори най-малките, можеха да бъдат завардени. Когато се появяха, все някой щеше да ги засече. Беше ерата на интернет и системите за наблюдение. Имаше камери във всеки мол, във вагоните на „Амтрак“, до банкоматите. Уил Хайд и Мелиса Елмет бяха добри, но сега бяха разделени. Шансовете им бяха нищожни.

— Продължавай да ги търсиш — каза Димитри. — Вече си един от многото агенти.

„Е, добре“, помисли си Лола. Можеше да наеме колкото иска. Но накрая тя щеше да ликвидира мишените.

Мелиса грабна диетична кола и хотдог и последва тълпата. Нямаше представа къде отива. Бе изпълнила плана си — бейзболната шапка бе добра идея, сега изглеждаше като всички други фенове. Щеше да им бъде трудно да я различат, дори ако имаха хора тук, което й се струваше невъзможно. Поне за час-два бе в безопасност.

— Хей, ти! — едра чернокожа с униформа правеше жестове срещу нея. Мелиса подскочи. Бе допуснала да я забележат, да я нарочат. — Билет.

— Разбира се.

Мелиса извади билета от джоба си, показа го.

— Боядисани кукли — каза жената с презрение. — Не се опитвай да вкараш алкохол вътре.

— Добре — отвърна Мелиса. Не искаше да започва кавга. Просто продължи.

— Не обръщай внимание — до нея вървеше млад мъж с шапка на „Ред Сокс“. Феновете на „Янкис“ го освиркваха, но не твърде злонамерено. По-добре бе, отколкото на английски футболен стадион. — Просто те мрази, защото си готино парче.

Мелиса се изчерви. Хлапакът изглеждаше на не повече от двадесет и шест, доста години по-млад от нея. Не бе свикнала случайни непознати да я намират за привлекателна. Особено по-млади мъже.

Беше си купила билет от най-евтините. Таксито й бе излязло близо двадесет долара, с бакшиша, а и шапката бе скъпа. Нямаше кредитна карта, нямаше откъде да получи още пари. Тя не бе като Уил, който навярно можеше да оцелее дни наред, хранейки се с плъхове, или нещо подобно. Трябваше да пести парите си, докато стигне някъде, където ще може да си намери работа.