Луиз Бегшоу - Страст

Втора версия. Мелиса бе намерила друг изход.

Стените на сградата бяха равни, а бе твърде ниско за скачане с парашут. И от този етаж нямаше достъп до стълбище. Можеше да се стигне само през асансьорната шахта. Мелиса не бе използвала асансьора. Лола се върна на площадката. Имаше още една врата. Мислено се упрекна за глупостта си. Идиотката се криеше на покрива.

Сградата вече се виждаше. Движението на улицата почти бе спряло. Уил видя светлини на полицейски коли, пълзящи сенки пред „Райт Ейд“, в края на улицата. Хвърли парите на шофьора.

— Благодаря — каза той, но Уил вече бе слязъл от колата и бягаше.

Забави, когато наближи края на улицата, където бе сградата. Беше се събрала малка тълпа. Прииждаха полицаи. Останките на някакъв автомобил бяха обхванати от пламъци, което означаваше, че е взривен. Натоварваха трупове в линейка, медицинските екипи ги носеха в черни чували.

Уил се огледа, сърцето му запрепуска. Не искаше да се показва на ченгетата. Щяха да го отведат настрана, да искат да го разпитват. Загуба на време.

Мъж с белезници отговаряше на въпросите на един полицай. Беше с матова кожа, боливиец или може би венецуелец.

— No puedes arrestar me. Tengo immunidad diplomatica — каза той.

„Не можете да ме арестувате. Имам дипломатически имунитет.“ Уил изтръпна. Оказа се прав, напълно прав, това не му достави обаче никакво удоволствие. Този идиот се перчеше с дипломатическия си паспорт. Главорез на директно подчинение на посолството. Местният му шеф можеше да нареди да го застрелят за подобно лекомислено бърборене на улицата.

Къде бяха охранителите му? Нима всичките бяха мъртви? В онези чували? Мелиса? Всемогъщи боже, как бе могъл да я остави там като мишка в капан?

Нечия ръка го потупа по рамото. Беше Моше. Ръката му бе превързана. Моше бе един от най-добрите му агенти в сградата, бивш колега. Уил му плащаше щедро да се грижи за охраната и никога не задаваше въпроси. Поклати глава, когато двамата спокойно тръгнаха по улицата.

— Една жена влезе с двадесет клоуни. Униформи на нюйоркската полиция, съдебна заповед, кола, всичко изглеждаше легитимно. Не бяха ченгета.

Уил кимна. Прие, че понякога човек просто знае.

— Имахме оръжия, но те бяха по-добре въоръжени. С полуавтомати. Повечето от нашите са мъртви и мисля, че очистихме осем-девет от тях.

— Имаш достъп до фонда ми за обезщетения. Плати на семействата по милион долара. Може да се наложи да бягам.

Моше не трепна. За Уил Хайд бе нормално да иска да се погрижи за всички. Не беше нужно да си дават обяснения.

— Добре.

— Мелиса мъртва ли е?

— Успях да отскоча до горе, докато разпитваха оцелелите ни хора. Обвиниха лошите заради фалшивите им служебни карти. Жената изчезна. Нямам представа къде отиде, защото бяхме завардили асансьорната шахта и стълбището.

Уил се замисли за секунда.

— Шахтата за отпадъци е вертикална, със стоманено покритие.

— Вендузи или магнити.

— Мамка му! — изруга Уил. Твърде отдавна бе извън играта. — Значи е невероятно силно момиче. Професионалист от световна класа. Сещам се за Лола Монтоя.

— Шегуваш се.

— Мисля, че е тя.

Моше потъна в размисъл.

— Господи. Кого сте ядосали, по дяволите?

— Ти ми кажи, Моше.

— Извинявай. Значи, изкачва се до втория етаж и докато се стреляме, хваща асансьора. Отидох горе. Беше отворила вратата на апартамента с лазерен нож, стоманата беше стопена.

Лола оправдаваше цената си.

— Но Мелиса я нямаше.

— Невъзможно.

— Нямаше следи от кръв в апартамента и никакъв начин да я е извела оттам. Уил, сигурно е скочила от покрива върху онази съседна кооперация.

Уил го изгледа втренчено.

— Не говориш сериозно.

— Няма друг начин за измъкване. Обикалям апартамента с пистолета си. Няма никого. Отивам до капака на покрива. Извадил съм оръжие, бесен съм. Намирам кучката там и сякаш не може да повярва. Започвам да стрелям. Господи, колко изненадана изглеждаше. Замалко да я ликвидирам. За секунда се засуети. После застава на колене и стреля по мен, падам. Докато съм долу, тя се завърта и скача над пропастта пред очите ми. Приземява се на покрива, продължава да тича. Пак стрелях. Изпуснах я, шефе, съжалявам.

— Няма за какво. Наистина е неуловима. Щом твоето момиче не беше с нея и нямаше труп, бих казал, че се е досетила, че мацката е направила точно това. Сигурно отдавна се е изпарила.

Вълна на облекчение достигна до всяка клетка на тялото му. Почти му се зави свят. Искрената радост, задоволството да знае, че тя е добре. Мисълта колко е била изплашена. Дали все още мразеше височините? Някога отказваше да върви до него, когато отиваха на излет на скалите край морето и той се приближаваше твърде много до ръба. Но бе разбрала, че идват, и на своя глава бе излязла от апартамента и бе скочила над бездната, за да спаси живота си.