Луиз Бегшоу - Страст

Уил се наведе от кръста и докосна пръстите на краката си, задържа и първо обхвана единия си глезен, после другия, усещайки разтягането на квадрицепсите си. По-добре. Щеше да хване такси до дома, да вземе душ и да отскочи да види Мелиса. Тя заслужаваше да узнае какво е открил. Бе идентифицирал типа преследвач. Въпросът бе какво да правят. За това нямаше отговор. Немислимо бе да бяга сама. Щеше да бъде в ужасна опасност. Но може би и тук бе опасно за нея. Чувстваше се безпомощен, а мразеше това най-много на света. Когато бе заминал за Англия да защити Мелиса, беше от чувство за дълг, лоялност към миналото. Сега се тревожеше за нея и това не му даваше покой. Не можеше да устрои живота си с Оливия, да се радва на брака и на освобождаването си от банката, не и истински, без да знае, че тя е в безопасност.

Излезе на пътя и повика такси.

— Пето и Шестдесет и първа, ако обичате.

Колата се вля в движението и Уил извади двата си мобилни телефона, включи ги за всеки случай.

Дисплея на тайния примигна. Горката Мелиса, беше се обадила, навярно се питаше къде е. Щеше да закъснее, но трябваше да проясни ума си. В лятното небе вече се прокрадваше здрач. Може би бе по-добре да отиде веднага, да забрави за душа и преобличането.

— Хей, приятел, размислих. Можеш ли да тръгнеш към Ъпър Уестсайд?

Даде адреса, видя как шофьорът свива рамене и доближи телефона до ухото си, за да прослуша съобщението на Мелиса.

Сърцето му бавно се преобърна. О, господи, как можеше да бъде толкова глупав? Беше по екип за джогинг. Нямаше пистолет, по дяволите!

Уил извади две петдесетдоларови банкноти от спортната си чантичка. Почука по плексигласовата преграда, която го отделяше от шофьора.

— Ако дадеш повече газ, имам стотачка за теб.

— Кога искаш да стигнеш, приятел? — попита шофьорът и натисна газта.

— Вчера — каза Уил, докато човекът криволичеше през платната.

Мелиса стоеше на площадката. Асансьорът бръмчеше. Беше лесно, наистина, нямаше избор. Отмести крак от прага на вратата и я задържа с ръка, за да се затвори безшумно. После отвори малката врата, през която се излизаше на покрива. Метална стълба водеше до капак. Мелиса бързо се промъкна до нея, затвори и залости вратата. После изкачи стъпалата бързо, колкото можеше, и побутна капака. Заяждаше, беше залепнал от боя или нещо подобно. Тя повдигна рамо, удари го с цялата си тежест. Беше отчаяна. Капакът проскърца и леко помръдна. Най-сетне се отвори със силно издрънчаване. Мелиса издаде въздишка на облекчение. Излезе на бетонната площадка на покрива и внимателно затвори капака след себе си.

Горе бе студено, нямаше никаква преграда срещу вятъра на тази височина, кислородът бе малко по-рядък, и над града се спускаше нощ. Мелиса трескаво се огледа. Сигурно асансьорът долу вече бе пристигнал. Щяха да потърсят начин да отворят вратата й или просто да я разбият. Благодари на Бога, че имаше кецове, възможно най-безшумните обувки.

В ъгъла на покрива стърчеше капандура, подобна на купол. Някакво съоръжение, може би за достъп до вентилационна система или котел. Все едно. Мелиса не знаеше нищо за жилищните сгради. Но това бе единствената издатина на този равен, плосък покрив. Нямаше удобен авариен изход, нямаше външни стълби. Небостъргачът бе твърде висок. Побягна към капандурата, краката й удряха по бетона, раницата прилепваше плътно към плещите й.

Мелиса протегна ръце напред, с потни от ужас длани. Побутна вратата.

Не бе залепнала. Беше заключена. Отвътре. Чу тракането на металното резе.

Нямаше спасение.

Лола излезе от асансьора, с оръжието си в ръка, но го прибра в кобура. На вратата имаше шпионка, както повечето нюйоркски апартаменти. Заудря с юмрук и натисна звънеца.

— Мелиса Елмет! — извика тя. — Нюйоркска полиция! Тук сме по молба на Уилям Хайд. Отворете, ако обичате! — тишина. Не че бе очаквала друго, но трябваше да опита. — Отвори! Полиция!

Нищо. Спря за части от секундата и стреля в ключалката. Металът издрънча и от дървеното покритие полетяха трески, но почти никакво помръдване. Лола предположи, че е здрава стоманена врата с облицовка. Проклетият Хайд наистина беше изключителен.

Но тя също. Извади лазерния нож от джоба си. Имаше време, Мелиса нямаше къде да избяга. Всички изходи на сградата бяха проверени.

Включи уреда, насочи пронизващия червен лъч към ключалката и видя как металът се нажежи. След миг започна да се топи. Всеки момент щеше да се втечни.

Преценявайки дебелината на стоманата, реши, че ще бъде вътре след пет-шест минути.