Луиз Бегшоу - Страст

Нямаше нужда да повтаря. Разпръснаха се с писъци и побягнаха в различни посоки. Един от колумбийците избърза напред и започна да отклонява трафика със свирката си.

Лола се втурна във фоайето на сградата. Имаше портиерка, седнала зад голямо бюро от масивен дъб. Изглеждаше разтревожена.

— Мога ли да ви помогна, полицай?

Мъжете се събираха плътно зад Лола, заемайки позиции за стрелба. Лола показа картата си, фалшификат, но доста добър. Беше нужна лупа и експертни познания, за да бъде разпознат, а охраната нямаше време.

— Сержант Лола Мартинес, нюйоркска полиция. Тук сме, за да арестуваме лице, заподозряно в тероризъм, което се укрива в мансардата на тази сграда. Настоявам за незабавен достъп.

Още докато говореше, охранителите започнаха да изникват от всички посоки като призраци, преминаващи през ламперията. Тук врата, там таен коридор. Носеха бронежилетки под ризите, личеше си. Няколко от тях бяха извадили оръжия. Единият носеше полуавтомат.

— Трябва да поискам разрешение от собственика…

— Не, не е нужно. По-ли-ция — отчетливо изтъкна Лола. — Имаме съдебна заповед — извади легитимно изглеждаща заповед, изготвена от най-добрите фалшификатори на Мухабарата. — Осигурете достъп!

— Отдръпнете се! Назад! — извика един от охранителите. — Напуснете сградата или ще стреляме!

Нейните хора веднага насочиха оръжията си. Охранителите не казаха нищо в отговор. Лола знаеше, че пистолетите им са готови за стрелба. Мамка му! Шибаняците от „Мосад“.

— Нюйоркска полиция! — изръмжа тя.

— Да, да, скъпа — каза охранителят с насмешка. Насочи оръжието си към главата й. — Имате десет секунди да се оттеглите. Десет… девет… осем…

Последва съскащ звук. Лола остана с втренчен поглед, когато изведнъж от извитото бюро се издигна плексигласова защитна преграда. След по-малко от десет секунди портиерката бе заобиколена от защитни стени, дори покрив.

— Мамка му! — каза тя. Насочи пистолета си и застреля охранителя, който бе заговорил пръв. Откъсна част от бузата и челюстта му. Когато падна на земята мъртъв, оръжието му стреля, куршумът безполезно рикошира и се заби в стената.

Лола вече бе отскочила встрани, с грация на гимнастичка, завъртя се във въздуха и стъпи на земята, подпирайки се на вратата за стълбището, докато край нея летяха куршуми. Охранителите не гледаха към нея, всеки търсеше прикритие и стреляше по врага, търкаляше се по пода. Изстрелите отекваха като гръмотевици, сипеше се порой от куршуми. Шансовете бяха на страната на нейната група, въпреки че един от колумбийците вече лежеше на земята и отчаяно притискаше зееща рана на врата си. Между пръстите му бликаше кръв, едва дишаше. След минута щеше да бъде мъртъв. Никой не бе толкова глупав, че да се втурне да му помага.

Беше проучила схемата на сградата. Имаше стълбище, долната част на което бе охранявана. Но имаше и шахта за отпадъци в центъра. Лола се огледа. Никой не я наблюдаваше, куршумите летяха, умиращият отчаяно пищеше. Тя леко повдигна капака и се промъкна във вонящата шахта.

Беше тъмно като в рог. Натисна бутон на часовника си и включи слабо фенерче. От здраво вързаните торби с гниеща смет лъхаше топлина. Шахтата бе с гладки стени, не бе пригодена за придвижване на хора. Лола извади от раницата си четири пластмасови вендузи. Залепи едната на стоманената стена. При изсмукването на въздуха се чу звук, който никой не чу при суматохата отвън. Вендузите държаха здраво. Тя си пое дъх. Мирисът на гнилоч не бе проблем за нея. Бе изтърпяла далеч по-големи гадости. Прикрепи вендузите към ръцете и коленете си. „Като американски супергерой, помисли си Лола с насмешка. Аз съм Спайдърмен.“ Повдигна лявата си ръка, натисна, после дясното си коляно. Всичко вървеше по план.

Вляво от нея, на партера, мъже стенеха и крещяха. Лола не обръщаше внимание на звуците. Бяха удобно прикритие. Започна да се катери с добра скорост.

Мелиса бе взела душ и бе вечеряла омлет и салата. Съзнателно реши да не се издокарва за Уил. Беше лесно, в гардероба имаше предостатъчно рокли, но не й бе останало почти нищо друго, освен гордостта, затова щеше да я запази. Нека я види такава, каквато е. Просто следваше рутината си. В седем и половина все още не бе дошъл. И не се бе обадил.

Може би бе зает с нещо важно. Може би плановете за женитба…

Засмя се на собствената си слабост. Човъркаше раната в сърцето си като дете, което не може да спре да побутва разклатен зъб с езика си. Нищо не можеше да й върне Уил. Единственото, което се искаше от нея, бе да продължава с ежедневните тренировки.