Луиз Бегшоу - Страст

С още две движения достигна до капака. Въпреки режещите спазми в мускулите, Лола остана плътно залепена за стената, леко опряла глава на капака, контролирайки дишането си, наостри слух, колкото можеше.

Тишина. Нито стъпки, нито гласове или дори най-леки вибрации. Въздъхна с облекчение, надигна се над капака. Напрягайки сили до крайност, отлепи вендузите на коленете си от стената, залюля се и блъсна капака с дългите си крака. Отвори се със замах и тялото й полетя по инерция, с протегнати напред ръце като за молитва, премина през тясната пролука. След миг се озова в празния коридор със скучен сив мокет като в учреждение, срещу асансьора.

Лола едва сдържа смеха си. Толкова лесно. Хайд се мислеше за много добър, а явно не беше безпогрешен. Трябваше да го осведоми за някои шпионски тактики от двадесет и първи век.

Протегна ръка и повика асансьора. Закалените охранители бяха заети да се бият на партера. Тя щеше да се погрижи за съществената част.

Асансьорът забръмча и затрепери, чу го в шахтата. Спокойно откачи вендузите от ръцете и коленете си, събра ги в малък вързоп и ги пъхна в задния си джоб. Светлината примигна и угасна, асансьорът пристигна. Лола влезе и натисна бутона за мансардата. Мускулите й вече се успокояваха, млечната киселина се оттегляше. Няколко етажа по-високо, защитена само от масивна врата, плячката й чакаше, прекрасно заклещена в ъгъла.

Тя извади пистолета си и малкия си лазерен нож. Вече не се налагаше да си прави труда да разбива ключалки. Науката бе направила това излишно. След няколко мига вратата на Мелиса Елмет щеше да се отвори, след минути тя щеше да бъде мъртва.

Беше на последния етаж. Нямаше къде да избяга.

Лола насочи оръжието си.

Ухото на Мелиса бе плътно долепено до вратата. Тишина. Само да имаше пистолет. Стискаше в ръка най-големия, най-острия кухненски нож, но със сигурност бе жалка гледка. Все пак се вкопчи в него, нямаше нищо друго.

Изрече кратка молитва. С изненада откри, че все пак вярва в Бог, поне дотолкова, че да му зашепне несвързано на прага на смъртта.

Ако остане тук, бе мъртва. Нямаше избор. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Никой не стоеше отвън. Мелиса остана с единия крак на прага на апартамента, от който Уил не й бе дал ключ. Опита се да мисли. Нямаше никого, но дали щеше да дойде някой? Не се чуваха стъпки по стълбите. Беше съвсем тихо и веднага биха отекнали като в пещера.

Придвижи се до вратите на асансьора. Сложи пръста си на бутона. Тогава го чу, тихо, но натрапчиво бръмчене.

Бяха в асансьора. Идваха. Щяха да бъдат тук след секунди.

Уил Хайд спря да тича. Бе направил десеткилометров крос из централната част на Манхатън с бързо темпо, спирайки от време на време, само когато се налагаше да пресече, въпреки че улиците се кръстосваха така, че имаше избор в коя посока да поеме. Докато се разнасяше гръмката новина за продажбата на банката му и Оливия го чакаше у дома, надявайки се датата за сватбата им да бъде скоро, бягането му се струваше като избавление. Стерилната обстановка в луксозен фитнес клуб с бягаща пътечка, силови уреди и боксова круша не бе за него, Уил обичаше улиците. Имаше някакво съвършенство в бягането с мисълта, че накрая ще стигнеш някъде. Често завършваше кроса си на анонимна пейка, някъде до брега на реката, и правеше няколко лицеви опори и напади. У дома имаше идеално оборудвана зала за вдигане на тежести, но бягането с Мелиса го бе върнало обратно към техниките за поддържане на форма, които бе използвал в миналото, когато фитнесът бе необходим, а нямаше достъп до зали.

Забави ход. След секунди отдих пулсът му се нормализира. Времето му за възстановяване бе близко до това на лекоатлет. Уил изпълни дробовете си с въздух. Стоеше до ивица оскъдна зеленина, близо до Канал Стрийт. Над главата му се издигаше Манхатън Бридж, по който преминаваше трафикът към Бруклин. Господи, обожаваше този град. Тук бе натрупал богатството си, тук бе променил живота си и бе станал известен. Беше се радвал на компанията на най-красивите жени в света. Какъв щеше да бъде животът му, ако се откажеше от банката? Какво щеше да прави с Оливия? Да прекара известно време в опознаване на града, като за начало. И да намали светските изяви. Вече нямаше да бъде нужно да поддържа имидж пред анализаторите на Уолстрийт. Това не му харесваше, никога не му бе харесвало. Щеше да стои в сянка. Просто един от богатите хора в град, който гъмжеше от тях.