Луиз Бегшоу - Страст

Жалко, че нямаше в себе си алкохол. Искаше да се помоли, но единственото, което й дойде наум, бе: „О, Господи, о, Господи!“ Придвижи се седем крачки назад, застана с лице към ръба и се затича.

Животът й продължи като на забавен кадър, сякаш наблюдаваше някого отстрани. Стъпките й отекваха, спринтираше, след половин секунда престана да усеща земята под краката си и по време на скока сърцето й замря, но нямаше какво друго да стори във въздуха, както и после, когато плоският сив покрив, с подобна на гума хидроизолация, милостиво се появи под нея. Ако си счупеше краката, отново щяха да я хванат и убият, затова инстинктивно се претърколи, като в телевизионните предавания, в които войници скачаха с парашути, и след доста болезненото приземяване, усещайки кръвта по лицето си, още веднъж се преобърна и след миг се почувства добре.

Мелиса се надигна. Пое си дъх. Можеше да движи ръцете си, краката си. Усещаше ужасна болка в ребрата. Може би имаше счупено ребро. Дишаше с мъка, но не бе парализирана. Залитайки се изправи, вдигна раницата и изтри кръвта от лицето си с ръкав. Дрехите, с които тренираше, бяха черни, така че нямаше да личи. Подтичвайки, препъвайки се, тръгна към аварийната стълба и заслиза по нея. Чуваше учестените удари на сърцето си, не обръщаше внимание на шума от стъпките си. Когато наближи нивото на улицата, видя полицейски коли с включени светлини, които заемаха позиции. Може би бяха от истинската полиция, а може би още шпиони, които идваха да я убият. Не знаеше.

Стълбата свършваше четири и половина метра над земята. Имаше друга до долу, но стъпалата бяха разядени от ръжда. Мелиса погледна надолу почти с насмешка. Приклекна, хвана се за железата и увисна на ръце. Оставаха по-малко от три метра до тротоара. Залюля се и се пусна. Някакъв нещастник минаваше с кучето си, зяпайки цялата суматоха и полицейските коли на пътя пред тях. Погледна я и гневно се изплю в улея край тротоара.

— Смахната кучка — промърмори той.

Мелиса му се усмихна широко. Беше жива. Слава богу. Наистина бе жива. Бързо тръгна по задна уличка към следващата оживена, извади пари от раницата си. Към нея идваше такси, свободно. Постара се да се усмихне. Не возеха смахнати кучки, нали?

Шофьорът отби. Тя се качи в колата. Беше арабин, може би алжирец.

— Накъде отиваме?

Мелиса бе твърде дезориентирана, за да мисли.

— А…

Шофьорът се намръщи. Щеше да я вземе за луда и да я изрита от колата си. Не можеше да назове хотел, гара или летище, всички тези места бяха под наблюдение. Някое анонимно място с много хора, далеч от този малък остров.

— До Янки Стейдиъм, ако обичате — импулсивно каза тя.

— Добре.

Значи все пак не изглеждаше толкова смахната.

Облегна се назад на кожената седалка. Нямаше представа къде да отиде, как да се свърже с Уил или да накара онези хора да спрат да я преследват. Но беше жива. Имаше пари и всичко от първа необходимост. Освен това те не знаеха как изглежда сега, с новите си къси коси и златист тен. Щеше да си купи евтини слънчеви очила и бейзболна шапка на стадиона. Бяха ефективна дегизировка, особено сред тълпа от хора със същите.

Въпреки болката отстрани и раната на слепоочието, Мелиса почувства задоволство. Бяха изпратили професионални убийци да я намерят, затворена в онзи апартамент, а с бързо мислене и смелост ги бе надхитрила.

Да. Тя беше смела. И умна. И корава. Бе успяла. Ребрата я боляха и сърцето й все още бе разбито, но докато седеше в колата и дишането й се успокояваше, Мелиса Елмет харесваше себе си малко повече.

Лола действаше бързо и ставаше все по-гневна. Мелиса не беше на никое от очевидните места. Неведнъж се бе ослушала, а имаше уши на прилеп, които улавяха всеки звук, дори най-тихото дишане. Но не бе чула нищо.

Направи повторна обиколка на стаите, удряше по стените, почукваше с крак по паркета, търсейки таен отвор за скривалище. Нищо. Всички дъски бяха стабилни.

Мелиса Елмет не беше тук.

Дали вече бе тръгнала? Дали бе напуснала сградата, преди да пристигнат? Не, Лола бе получила изображенията от камерите в магазина за алкохол отсреща. Момичето бе пристигнало с Уил, вървейки с ниско наведена глава, и оттогава не бе излизало. Нямаше друга врата, освен входната. Нямаше изход.

Трябваше да има. Лола не бе особено вярваща в Бог или в магии. Момичето не беше тук. Нейна работа беше да разбере защо, и то бързо.

Първа версия. Записите от камерите бяха обработени и редактирани и не показваха момента, когато Уил Хайд я извежда от сградата. Но Лола бе експерт по редактиране на видеозаписи. Струваше й се малко вероятно случаят да е такъв.