Луиз Бегшоу - Страст

Великолепно. Гордееше се с нея.

— Моше. Преследват я агенти на държавна тайна служба или служби. Нещо свързано с баща й. Мислят, че има информация, за която не знае нищо.

— Каква информация?

Уил се усмихна.

— И аз не зная.

— Сериозна работа, щом са наели Лола Монтоя.

— Двадесет негодници с униформи на нюйоркската полиция. Това е страхотен риск. Дяволски важно е да я видят мъртва. Не искам вече никой да безпокои моите хора. Кажи на всички, че им давам дълга почивка. Сто хиляди на всеки от групата. Обади се в агенцията и поискай да изпратят редовна охрана на входа.

Моше завъртя очи.

— Дебели бивши ченгета от пътна полиция.

— Може би, но няма да пострадат.

— Добре.

Докато говореше, постепенно всичко му се изясни.

— Обади се на Боб Катс — главният му адвокат, човек, на когото би поверил живота си. — Кажи му, че искам да продам акциите си в „Проспект“. Всичките. Ще се превърне в акционерно дружество.

— Добре.

— Кажи му да извади от сейфа пълномощното, което съм му дал като на свой адвокат. Ще изчезна и ще намеря Мелиса. И ще сложа край на цялата тази история.

— Как ще го направиш?

— Имам план. Не бива да ти го казвам.

— Имаш ли пари и дрехи?

Уил се замисли.

— Можеш ли да ми приготвиш сак с багаж? Донеси ми малко пари в брой.

На ъгъла имаше гостилница.

— Отиди да хапнеш — каза Моше. — Ще ти донеса нещата.

Уил пристъпи към телефонния автомат на стената. Забележително, истинска реликва. Напоследък в големите градове можеха да се видят толкова малко. Все пак в Манхатън бяха останали няколко. Хората имаха мъчителни спомени за единадесети септември, когато ударите срещу Световния търговски център бяха съборили предавателите за мобилни телефони. До оцелелите автомати се бяха образували опашки от по двадесет души. Гостилницата бе запазила своя. Имаше късмет.

Изрови няколко монети и позвъни на Оливия.

— Уил! Къде си?

— Оливия, те дойдоха отново. Опитали са се да убият Мелиса. Избягала е. Трябва да я намеря. Ще се върна веднага щом мога, скъпа.

Последва тих стон на гняв и разочарование.

— Уил! Остави я сама да се грижи за себе си. Напълно способна е.

— В голяма опасност е.

— А ти не си ли? Впрочем трябва да се върнеш. Говорят за това във всички новини.

Уил хвърли поглед към малкия телевизор в ъгъла на гостилницата, настроен на един от новинарските канали. Беше с изключен звук, но в долната част на екрана вървяха водещите заглавия. Никой не обръщаше внимание, клиентите държаха чаши кафе, бургери или големи чинии със спагети. Кварталът беше работнически и гостилницата бе евтина. Тук обядваха автомонтьори и чистачи, които не се интересуваха какво върви по Си Ен Ен. Телевизорът се гледаше само когато има мач.

— Разбирам — каза той. Микробусът, в пламъци, сградата — обградена от полиция. Един свален хеликоптер. Чувалите с трупове, които товареха в линейката. Приглушената размяна на реплики с минувач, който говореше твърде бързо и размахваше юмрук срещу екрана.

— От полицията искат да говорят с теб. Открили са, че тайно притежаваш онази сграда.

— Няма нищо тайно, всичко е законно — Уил ужасено впери поглед в екрана. Видя себе си с тъмен костюм, риза и вратовръзка. Сега беше с екип за джогинг и изглеждаше неузнаваем — поне така се надяваше. Трябваше да избегне среща с полицията на всяка цена. Ако го откриеха, не беше в безопасност. — С радост ще ги посетя. Но след като намеря Мелиса. Изпратили са двадесет много лоши типове да я убият и не мога да се мотая.

— Полицията може да открие Мелиса. Явно ти не можеш да я защитиш, просто им кажи за случилото се, нека я отведат на безопасно място — настоя Оливия.

Не му хареса хленчещият й, сърдит тон. Е, добре, не беше никак приятно за нея, но той се опитваше да спаси нечий живот.

— Нещата са далеч по-сложни. Оливия, трябва да ми имаш доверие.

— Разбира се, че ти имам, скъпи — каза тя с натрапчива неискреност. — Просто искам да се върнеш при мен.

Имаше предвид: „Искам да си върнем стария живот“.

— Днес следобед банката ще обяви, че пускаме акциите на пазара. Всичките. Няма да запазя дори малък дял. Оттеглям се, Ливи. Ще вземем парите и ще пътуваме по света. Само трябва да решим къде да отгледаме децата си.

Това я накара да замълчи. Познаваше я толкова добре, почти виждаше емоциите, които се бореха в нея. Имаше престиж в това да бъдеш собственик на преуспяла банка и той щеше да го загуби. Но при деветдесет процента акции, продадени на пазара, тя щеше да бъде съпруга на един от най-богатите мъже в Америка. Оливия обожаваше светските изяви. Уил знаеше, че разбира колко досадни са партитата и приемите за него. Но пътуването отново щеше да й даде шанс да блесне. Уникален тоалет за Гранд Казино в Монте Карло… окичена с диаманти на бал с маски на карнавала във Венеция… една-две филмови премиери в Кан… Ден на дамите в Роял Аскът…