Луиз Бегшоу - Страст

— Ще се радвам да попътувам — съгласи се тя. — Можем да заминем на едногодишно околосветско пътешествие след сватбата…

— Остави на мен да се погрижа за това.

— Но няма ли да се върнеш за продажбата на акциите…

— Адвокатът ми ще уреди всичко. Спокойно.

Проявяваше голям интерес към подробности, свързани с богатството му, което никак не му харесваше. Колкото по-скоро измъкнеше Оливия от светските среди, колкото по-скоро тръгнеха да пътуват само двамата, толкова по-добре.

Уил мъчително бе осъзнал колко са далеч един от друг, откакто бе отишъл да открие Мелиса. Оливия му правеше компания, грижеше се за него, караше го да се смее. Нима сега, след като й бе направил предложение, започваше да забелязва малките й недостатъци, бягайки от обвързване, може би? Едва ли тя се бе променила, мислено се упрекна Уил. Промяната бе в него. Нямаше смисъл да я обвинява.

— Когато се върна, ще отидем където пожелаеш.

Тя се засмя.

— В църквата, да се оженим.

Уил се засмя, макар и да се почувства неловко. Защо бе толкова настойчива? Беше й направил предложение. Защо толкова отчаяно се стремеше да получи законни права над богатството му?

Не, каза си той. Какво бе това? Беше й предложил брак. Нима щеше да разбие сърцето й, да постъпи с нея така, както Мелиса Елмет бе постъпила с него? Никога. Напрегнатата ситуация се отразяваше зле на всички. Той щеше да се върне при Оливия. Щеше да се ожени за нея.

— Щом така искаш, това ще направим — през прозорците на гостилницата видя мотоциклет да спира до отсрещния тротоар. Моше слезе от него, свали каската си. — Трябва да тръгвам. Може да не се чуем ден-два, но знай, че съм добре.

— Да, скъпи, направи каквото трябва — беше вдъхнал увереност на Оливия и тя отново преливаше от любвеобилност. — Връщай се бързо у дома, съкровище.

— Чао — каза той. Чу я да му изпраща въздушна целувка и затвориха.

Опита се да не изпитва облекчение. Точно сега имаше предостатъчно грижи и без да мисли за противоречивите си емоции. Ставаше твърде стар за всичко това. Когато бе млад и сърдит, беше идеален за агент на тайните служби. Сирак, без жена и деца, като по учебник. Привързаността към близки правеше хората уязвими и слаби. Те бяха мишена за враговете им и ги забавяха. Поне все още нямаше деца.

Моше, отвън пред гостилницата, го видя и направи малък жест. Уил отиде до бара, плати сметката и си напомни, че бакшишът трябва да бъде скромен. Не биваше да прави нищо, с което да привлече внимание. Навън, на улицата, приятелят му подаде каската и сгънато черно кожено яке. Уил ги сложи.

— Най-добрият начин да напуснеш града — каза Моше.

Уил кимна. Съобразителност. Каска за мотоциклет напълно скриваше лицето и никой не би се вгледал в него.

— Чий е мотоциклетът?

— На малкото ми братче Леви. На твоите години е. Работи в маркетинг отдела на „Дженеръл Електрик“. Шофьорската му книжка е отзад, в багажника — Моше сви рамене. — Ще му извадим нова.

Моше бе известен в „Мосад“, можеше да набави всякакъв фалшив документ.

— Да, познавам Леви — бяха с еднакъв ръст и телосложение, с тъмни коси. Това трябваше да е достатъчно. — Благодаря.

— Багажникът е пълен с неща от първа необходимост и десет хиляди на по десет и по двадесет.

— Идеално.

— Ако намериш начин да ми се обадиш, ще ти изпратя хора, които могат да ти помогнат, където и да си.

Имаха агенти навсякъде в САЩ, разбира се, със или без договор.

— Няма да се обаждам на никого. Тези хора са големи играчи. Скоро ще изпратят агенти по петите на всеки, когото познавам. Най-добре напусни града.

Приятелят му кимна с неохота. Нямаше смисъл да спори, някога Уил Хайд бе един от най-добрите. Можеше да се грижи за себе си. Моше протегна ръка, стисна неговата. Когато Уил се качи на мотоциклета, вече бе изчезнал.

Уил запали и се отправи към моста „Джордж Вашингтон“.

Нямаше как Лола да е доволна. Английската кучка се бе измъкнала. Беше се оказала интелигентна и куражлийка, което не бе никаква утеха за Лола. Мелиса бе никоя, задръстена историчка. Лола, която бе убивала сенатори и дори един президент, която бе ликвидирала четирима корави агенти на КГБ, сега бе надхитрена не само от Уилям Хайд, а и от неговата никаквица.

По-лошо, бе видяна от един от хората на Хайд. Нямаше съмнение, че скоро самоличността й ще бъде разкрита.

Не очакваше с нетърпение този телефонен разговор, но беше неизбежен. Обади се на Димитри, който й бе възложил тази задача, и накратко го запозна с фактите.