Луиз Бегшоу - Страст

— Да — каза тя. Говореше задъхано, с висок глас, изтънчен акцент и момичешка предвзетост. — Благодаря за въпроса, Елиз, наистина имаме добра новина. Уил ми направи предложение и обявихме годежа — направи пауза, сякаш за по-силно въздействие. — Ще се оженим и страшно се вълнуваме.

— Уау! Това е страхотно! — пискливо възкликна репортерката. — А пръстенът? Може ли да го видим?

Оливия се засмя и леко поруменя, но Мелиса я видя уверено да подава ръка. На третия й пръст блестеше огромен диамант, масивен изсечен камък, и дори на изкуствената светлина на прожекторите зад репортерката личеше, че има цветен оттенък.

— О, господи! — извика репортерката. — Какво е това? Истински ли е?

— Жълт диамант — скромно отвърна Оливия. — От „Тифани“, разбира се! Вчера Уил поръча да гравират името ми, направиха го много бързо. Специално за мен.

— Колко карата е това нещо?

— Не съм сигурна… предполагам… близо дванадесет.

Мелиса изсумтя. Би се обзаложила, че момичето отлично знае теглото на камъка до три цифри след десетичната запетая, както и всичко, свързано с него.

— Невероятен е!

— Много е красив — съгласи се Оливия — и няма дори най-малка драскотина, което е чудесно. Стисна ръката на Уил. — Той е тооолкова мил с мен!

Уил се усмихна.

— Ще влезем ли, скъпа?

— Разбира се — Оливия нехайно махна с ръка на репортерката. — Извинете ме. Обичаме ви, приятели!

— И ние те обичаме. Оливия! Поздравления! Честито и на двама ви! Ето още една зашеметяваща влиятелна двойка — Доналд и Мелания Тръмп…

Уил и Оливия вече вървяха по червения килим, далеч от микрофоните. Вечерната рокля на Оливия бе с гол гръб и връзки на тила, а ръката на Уил докосваше талията й. Докато си говореха, пръстите му нежно се плъзгаха по кожата й.

Мелиса се почувства ужасно. Изключи телевизора.

Нямаше сълзи, защото нямаше смисъл. Стана и тръгна към банята. Уил се бе погрижил в огледалните шкафове за тоалетни принадлежности да има огромно разнообразие от козметика, включително и бои за коса във всички цветове. За кратко бяха обсъдили, че може би ще се наложи Мелиса да промени външността си. Вяло посегна към кутия кестенява боя. Щеше да боядиса косата си, нещо, което никога не бе правила. Бе готова да стори всичко, което би заблудило преследвачите. Край с мишия цвят. Отсега нататък щеше да бъде червенокоса. Всъщност не бе зле и да се подстриже. Грабна ножиците, преди да размисли, и намали дължината с доста сантиметри.

Важно бе да бъде напълно готова, защото Мелиса твърдо бе решила едно. Да се измъкне оттук и да замине далеч от Уил Хайд. Той щеше да я включи в програмата за защита на свидетели или каквото иска, но да бъде близо до него, да разговаря с него ден след ден, сега осъзна, че не би го понесла. Вече можеше спокойно да приеме фактите. Всъщност трябваше. Докато разклащаше пластмасовото шишенце и изстискваше боята със силен мирис върху главата си, открито призна пред себе си, че е нужно, за да превъзмогне мъката си по него и да продължи напред.

Уил се бе върнал и още веднъж отчаяно, безнадеждно се бе влюбила в него. Но нямаше да има милост. Нямаше начин да поправи тийнейджърската си грешка. Може би някой ден той щеше да й прости, но любовта бе изчезнала. Времето и разстоянието, преживяванията, парите, всичко ги разделяше. Ако той узнаеше, че го обича, щеше да си въобрази, че е заради парите. Днешният Уил Хайд бе загубен за нея.

Тази мисъл бе успокояваща. Мелиса втри боята в скалпа си, покри косите си с шапка за баня, уви ги в кърпа и седна да изчака. Идеята да я вземе за златотърсачка бе неприемлива. Много по-добре беше да бъде открито враждебна. Гордостта я накара енергично да прокара ръка по лицето си и да изтрие сълзите. Щеше да промени цвета на косата си, да тренира упорито и да чака. И да поразмишлява какво ще прави, след като напусне Ню Йорк, къде ще се скрие. Далеч от хората, които искаха да я убият. Далеч от Уил.

Уил беше в кабинета си у дома. Нетърпеливо погледна пейджъра си.

Отново му звънеше Джак Сансън. Понякога този човек ставаше адски досаден. Явно имаха нужда от Уил в заседателната зала на борда. Защото Сансън и другите директори, на които плащаше милиони, не можеха да управляват сами обществена баня, още по-малко банка.

Отново хвърли поглед към дисплея и отново се зарови в бележките си. За всеки, освен него, бяха неразгадаеми драскулки, стар стенографски код с произволно разчитане. Нямаше друг начин да бъде изтръгнат, освен старомодните мъчения, а Уил не възнамеряваше да допусне да бъде подложен на тях.