Луиз Бегшоу - Страст

— Не може да се сравнява с теб, скъпа. Дори не е в твоята категория.

Този път се почувства виновен заради нелоялността си към Мелиса, но какво, по дяволите? Тя го бе наранила, а и не беше тук да чуе преценката му.

— Какво си помисли… имам предвид, когато я видя отново след толкова дълго време?

Оливия би могла да стане адвокат. Повечето мъже не биха издържали на подобен кръстосан разпит. Веднага бе напипала емоционалната жилка.

— Помислих си… колко измъчена изглежда — Уил срещна погледа на годеницата си. — Ако искаш истината, изпитах само съжаление.

— Аха. Добре — резкият тон на Оливия го изненада. — Трябвало е да остане омъжена за теб. Проиграла е шансовете си.

— Стреляха по нас, пред хотела.

Оливия закри уста с нежната си ръка.

— Преследваха ни из Лондон, успях да я измъкна невредима. Заведох я в Белгия с влак, после с автобус до Ротердам. На следващия ден ни откриха на летището. Тогава ме простреляха. Но е само повърхностна рана, няма за какво да се тревожиш. Хванахме чартърен полет до дома — излъга той. — Вече е в безопасност. Трябва да открия кой иска да я нарани, да видя дали ще ги накарам да се откажат. Ако не успея, да й осигуря трайна безопасност. Ще отнеме не повече от месец, но не искам да бъде изложена на риск — изрече последното много решително. Оливия трябваше да разбере, че няма смисъл да спори с него. — Това е всичко, което мога да ти кажа, скъпа. Не искам никой, освен мен да знае къде е и в какво положение е. Онези хора по петите й бяха доста сериозни. Най-добре е и ти да нямаш представа, така че за последен път разговаряме на тази тема.

Оливия прехапа устни до болка.

— Ще ти кажа, когато Мелиса се устрои на безопасно място. За да знаеш, че е приключило.

— Добре — Оливия повдигна пръстите си с френски маникюр в нехаен жест. — Отседнали сте в хотел в Ротердам. В отделни стаи ли?

— Спахме в едно легло, за по-сигурно. Не се безпокой. Дори не съм я докоснал. Нямах желание — дали последното бе истина? Уил прогони този въпрос. — Леглото беше голямо.

Оливия сведе поглед към масата за миг и сърцето му се сви, когато видя насълзените й очи.

— Стига, скъпа. Тя е просто приятелка, чийто живот беше в опасност — протегна ръка над масата и Оливия послушно подаде своята. — Утре няма да купя годежен пръстен от „Тифани“ за нея.

Оливия вдигна глава. Влажните й очи заблестяха от радост.

— Наистина ли?

— Разбира се. Нали обещах? — Уил искаше да бъде щастлива. — Не е много романтично така, но можеш да дойдеш с мен, ако искаш да си избереш.

Тя плесна с ръце като дете, с искрена радост.

— О, скъпи! Благодаря!

Жените бяха странни същества, помисли си той с умиление. Толкова дребни неща ги правеха щастливи. Ново бижу, нова рокля. Уил си купуваше маркови костюми и скъпи часовници, но никога не можеха да го зарадват толкова. Бяха просто необходимост. Но ако фактът, че ще й подари пръстен, носеше щастие на Оливия, и той бе доволен.

Беше неин. Мелиса я караше да се чувства нервна и разстроена. Бе станала неспокойна заради това момиче, помисли си Уил, момичето, което се бе омъжило за него, а после го бе зарязало, разбило сърцето му и оставило незаличима рана в душата му за повече от десет години. Мелиса, която не можеше да й съперничи по красота, изтънченост и каквото и да било. Освен, може би, интелигентност, смелост и…

Както и да е. Той хвърли поглед към градината си, ярко осветена от малки прожектори. Мелиса заслужаваше закрилата му, нищо повече. Беше го наранила жестоко. Оливия Уортън мислеше само как да му достави удоволствие, а най-голямата й амбиция бе да стане негова съпруга.

— Когато се навечеряме, обади се в „Ню Йорк Таймс“ — до ден-днешен не бе започнал да нарича вестника „Таймс“. — Обяви годежа.

Оливия изпищя от радост. Побутна стола си назад, скочи, изтича при него и обсипа лицето му с целувки, внимавайки да не докосне пострадалата му ръка.

— О, Уил, благодаря ти. Ти си прекрасен. Обичам те — още една целувка. — Оздравявай бързо — замърка тя. — Искам те в леглото. О, скъпи, ще те направя толкова щастлив. Кълна се.

Мелиса свали четирикилограмовата гира със зачервено от напрежение лице. Бе плувнала в пот, косите й бяха сплъстени. „Достатъчно, достатъчно.“ Бавно започна серия странични напади и леки движения от кикбокс за разпускане, докато телесната й температура се нормализира. След изтощителна тренировка човек не биваше изведнъж да спира да се движи. Беше го научила от фитнес DVD-тата в апартамента.