Луиз Бегшоу - Страст

Вълна от адреналин се разля из тялото на Уил. Пулсът му се ускори, по кожата му изби пот. Мелиса бе преследвана от държавна агенция. Доста неприятен извод. Спазаряването с тях рядко бе възможно. Почти нямаше смисъл да отстранява агентите им. Винаги имаше още и винаги още пари.

Като Терминатора, не преставаха да прииждат. Убиваш един от лошите, и веднага изпращат нови. Бяха безброй. А мишената имаше само един живот.

Внуши си, че трябва да бъде спокоен. Нямаше да допусне тя да умре. Още информация, трябваше му още информация. Отново превъртя преследването в съзнанието си, всеки миг…

Започна от първия куршум.

Силуетът, който бягаше по улиците. Скрит под качулка. Пъргав. Уил затвори очи, докато отново чу стъпките по лондонските улици.

Намери информацията в подсъзнанието си.

Преследвачът беше жена .

Уил едва не изскочи от кожата си. Господи, да. Женска. Силуетът и тихите, твърде тихи стъпки по настилката. Стъпките на бягащ мъж звучаха различно. Ядоса се на себе си, че не бе забелязал това по-рано. Вниманието му бе отвлечено от Мелиса, от емоциите. Глупава аматьорска грешка.

Не само негова, а и тяхна.

Едва ли в света имаше повече от пет жени топ килъри. Лесно щеше да я идентифицира. В телевизионните емисии бяха споменати няколко подробности за убиеца на Мойра Дънууди, просто намушкана с нож. Беше скрита под шапка и бе действала безшумно, но Уил би я разпознал само по фигурата. По-късно днес щеше да се обади до полицейското управление Плаза. Имаше страхотни връзки във всеки клон на правораздавателната система и всяка агенция — и във Великобритания, и в Щатите, до върха. Щеше да изгледа видеозаписа и да познае момичето. С още няколко запитвания щеше да достигне до списъка на настоящите й клиенти или близо до него.

За първи път в този ден Уил съзря лъч надежда. Ако познаваш врага, имаше начин да го сразиш.

Нямаше безкрайно много време. Щяха да се стегнат след Ротердам. Очевидно знаеха, че се е установил в Ню Йорк. Щяха да дойдат след Мелиса. Главният приоритет бе пределно ясен: да я изведе от онзи апартамент и да я настани на истински безопасно място. А после? Нямаше представа.

Не искаше да я оставя сама.

Неговият живот бе тук. Банката му, компанията му. Годеницата му. Малко му бе доскучало да слуша чуруликането на Оливия за пръстена и годежа. Но това бе важен момент в живота на една жена. Изтърпя го, както и непрестанното звънене на вратата цяла сутрин. Завистливите й приятелки се надпреварваха да изпращат цветя. Това бе победното шествие на Ливи. Той просто се опитваше да го приеме с добри чувства.

А тя се стараеше да го зарадва. Бе настояла да се любят, след като се приберат от благотворителния прием. Беше втората вечер, откакто се бе прибрал, а Оливия просто изгаряше от желание да я прекарат навън. През цялото време се чувстваше неловко, докато опитваше хайвер и апетитни хапки с пушена сьомга, сос от манго и джинджифилов чийзкейк, вкусна храна. Не преставаше да мисли за Мелиса, затворена в онзи апартамент, сама и изплашена. Там беше в безопасност. Но това не му носеше голяма утеха.

Оливия го бе принудила да си вземе чаша кларет, да се отпусне поне малко. Важно бе онези, които го наблюдаваха — беше убеден, че е под наблюдение — да видят, че е продължил нормалния си живот, и да не знаят дали е изоставил Мелиса, какво е станало с нея. Не искаха разкрития, знаеше това. Можеха да породят въпроси. Той бе в безопасност в своя свят, един от най-изявените членове на манхатънското общество. Вероятно се страхуваха, че е дал запечатан плик с ранни заключения на някой журналист, готови за публикуване в случай на смърт. Фактът, че Мелиса бе последната мишена, говореше, че са се сетили за нея в последния момент. На книга, тя бе най-лесната жертва. Може би не бяха сигурни дали знае нещо. Имаше предостатъчно причини да не направят опит да го очистят на публично място, в Манхатън. Твърде очевидно. Твърде много въпроси.

Затова потанцува с Оливия, наслаждавайки се на грацията й и безупречните й светски маниери. Блестеше до него, не само с диамантите. Не беше я докосвал от дни. Бе толкова нетърпелива, че не можеше да й устои. Напрежението да бъде на крачка от смъртта, Мелиса… е, може би и заради нея чувстваше нужда от разпускане. Когато го завлече у дома, Оливия дръпна папийонката му, развърза я и почти го повали на стълбите. Уил промърмори нещо за ръката си, но тя го събори по гръб и майсторски го възседна, преди дори да се съблече. Беше добра и той се нуждаеше от опитните й ласки. Остави се в ръцете й, сля се с нея с по-голяма страст, отколкото бе изпитвал от месеци. Трябваше да прогони чувството за вина, трябваше да я има. Тя бе неговата жена сега, щяха да се оженят. Нямаше нищо лошо в това да правят секс. Бе благодарна, леко замаяна, отпусната и гореща. Беше хубаво.