Луиз Бегшоу - Страст

Погледна телефона си. Имаше надеждна защита. Не можа да намери оправдание да не й се обади.

Набра номера, стана. После беше време да тръгва към офиса. Банката имаше проблеми. Кой ли нямаше? Просто трябваше да следят какво се задава на хоризонта, но очевидно дори нещо толкова просто не бе по силите на високоплатените му заместници.

— Да?

Леко се сепна. Все още бе някак странно да чуе гласа й. Естествено, каза си той. Не бяха разговаряли от години, преди всичко това да започне.

— Уил е.

— Така се и надявах. Каза, че никой друг няма номера.

Той се усмихна.

— Трябва да отида в офиса. Проблеми в работата. Но се сетих за някои неща. Скоро ще успея да ти осигуря безопасност.

Миг мълчание.

— Видях те по телевизията с Оливия. Уил, приеми искрените ми поздравления.

Усмивката му изчезна. Проклетият телевизионен екип на онова проклето парти. Всички превъзнасяха пръстена, в чието избиране не бе имал никакво участие, само го бе платил.

Не бе искал Мелиса да види тази сцена. Не знаеше точно защо. Може би защото бе смущаващо. Да, разбира се. Смущение. Това беше.

— Благодаря — отвърна той. Стори му се ужасно неуместно, но нямаше какво друго да каже.

— Какво си намислил? Колко време ще бъде нужно?

— Ден-два — излъга Уил. Нямаше представа нито за колко време, нито как ще осигури безопасността й. Знаеше само, че трябва да го направи.

— Уил, наистина съм ти благодарна за всичко, което правиш за мен — очевидно бе отрепетирана реч. — Но не мога да остана тук. Това не е живот. Трябва да продължа напред.

— Мелиса, професионалист съм в тези неща.

— Не мога да остана близо до теб — решително отсече тя. Гласът й затрепери, сякаш едва сдържаше напиращи сълзи.

„Господи, помисли си Уил, дали е заради Оливия? Дали я е заболяло? Дали все още ме обича?“

Не, това бе ледената кралица, арогантната Мелиса Елмет, която му бе обърнала гръб и бе позволила на баща си да го изрита от дома им. „Може би съжалява за пръстена с диамант, гневно си каза той, не за мен. Дори не направи опит да ме открие.“

— Мисля, че си мишена на държавна тайна служба или служби. Това означава много агенти и много средства. Първо, означава, че всяка гара и терминал са завардени, както и всяка метростанция и автобусна спирка в Манхатън.

Мелиса затаи дъх изплашена. Беше строг. Най-добре бе да приеме, че заплахата е сериозна, и да престане да мърмори. Достатъчно трудно му бе да се опитва да спаси живота й и без нейните капризи.

— Ти си обикновена аматьорка и ако се откажеш от моята закрила и се опиташ да напуснеш този град, ще бъдеш мъртва след по-малко от час. Разбираш ли ме, Мелиса?

— Тъй вярно — отвърна тя.

— По дяволите!

— Слушай — последва тих звук от търкане, навярно плъзна ръка под очите си. — Ти имаш свой живот, Уил, страхотен живот. И аз искам да имам свой. Трябва да се върнеш към плановете за сватбата си и банката, а аз „да си вдигна гълъбите“, както се казва. Добре, може да ме убият. Но просто трябва да поема този риск. Не мога да остана твоя гостенка, Уил. Не искам да бъда близо до… — гласът й секна. — Искам да кажа, трябва да се устроя някъде сама — смело продължи тя. — Ти ми показа много неща. Ще се оправя, повярвай ми.

Телефонът му отново завибрира.

— Ще намина довечера. Какво ще кажеш? Може да поговорим тогава.

— Добре, но… — Уил чуваше стъпките на Оливия, която бе свила покрай ъгъла и идваше към личния му офис. — Трябва да затварям. Чао.

Затвори. Посегна към сакото си.

— О, към банката ли тръгваш, скъпи? — Оливия застана на прага, с ултракъса лилава пола на воали и убийствено висок ток. — Защото се обади Джак Сансън и ме попита дали…

Уил застина.

— Джак Сансън ти е звънял по телефона?

Тя се изчерви и стана малко неспокойна.

— О, обади се на моя. Мисля, че първо е опитал да се свърже с теб и не е успял.

— Така ли? — хладно каза Уил. — Не знаех, че си назначена на работа в „Проспект“, скъпа.

Оливия нервно пристъпи от крак на крак.

— О, не се ядосвай. Просто…

— Не искам Джак или който и да било от персонала да те безпокои у дома — беше бесен. — Ще се видим довечера. Няма да се прибера навреме за вечеря.

— Няма нищо, скъпи — смутено отвърна Оливия.

Уил излезе, без да погледне назад.

Заседателната зала на борда на директорите на банка „Вирджиниън Проспект“ се намираше на шестдесет и третия етаж на Делойт Тауър, в центъра на Манхатън. Имаше дълги тесни прозорци като на средновековен замък, достатъчно светлина, но не и изглед, който да разсейва. Уил Хайд предпочиташе висшите служители на банката му да са съсредоточени върху бизнеса. Подът бе застлан с мек виненочервен мокет, а върху него — огромна, безценна пътека „Бокара“. Имаше дълга махагонова маса и тъмна дъбова ламперия на стените, внос от Франция. На екрана на едната стена постоянно вървеше актуална информация от сайтовете за бизнес новини. До него бе бюрото с компютърни терминали и лаптопи. В заседателната маса дискретно бяха монтирани видеоконферентни екрани, готови да изскочат и да се задействат с едно натискане на бутон.