Луиз Бегшоу - Страст

Когато Уил влезе в залата, хората, които управляваха компанията му, вече се бяха събрали. Сансън се бе настанил от дясната му страна, с подмазваческа усмивка.

Уил седна на председателското място. Всички впериха погледи в него в очакване.

— През последните няколко дни бях зает с лична работа. Какво има?

— Банката преживява тежка криза на ликвидност.

Уил едва се сдържа да не завърти очи в израз на отегчение. При днешния бизнес климат това бе като да му съобщят, че секретарките са започнали да клюкарстват или че трафикът в центъра на града е твърде натоварен.

— И какво стана, когато се обърнахте към Федералното правителство за спешно финансиране?

Всички се спогледаха.

— Не сме го направили.

— Защо?

— Не искахме да се разчуе — Сансън отново говореше от името на всички. — Лошо е за престижа на банката.

Уил се намръщи.

— Това е нелепо. В момента има глобална криза на ликвидност. Ипотечният ни регистър е отличен, почти нямаме клиенти, които да не са водещи компании. Кандидатстването за временна субсидия от правителството е нормална част от бизнеса в тези времена.

Отново видя костюмарите тревожно да се споглеждат над масата.

— За да може „Вирджиниън Проспект“ да пусне акции на пазара — каза Джак, — трябва да изясним въпроса с правата.

Аха. Това било. Най-сетне изплю камъчето. Искали да пуснат акции на пазара.

— Знаете какво мисля по въпроса — Уил се овладя, преди да удари с юмрук по масата. — Аз държа деветдесет процента от акциите. Никой от вас не може да ме принуди да направя каквото и да било с компанията си.

— Ние също сме акционери — изтъкна Майкъл Уотсън, пълничкият старши вицепрезидент от отдел „Мониторинг и оценка“, алчно копеле.

— Джак притежава десет процента, аз — останалите деветдесет. Всеки може да направи сметката.

Беше сериозно ядосан. По дяволите, помисли си той, проклети да са онези типове, които преследваха Мелиса точно сега. Преди месец би повикал охраната да изхвърли тези некадърници от банката и да се обади на агенцията за подбор на персонал, чийто номер бе на бързо избиране. Но може би щеше да се наложи да отведе момичето на друго място.

Нуждаеше се от директорите си, точно сега, за да ръководят компанията. Защото той нямаше време.

Бизнес. Изведнъж осъзна колко е уморен от това. Уморен до смърт. Какъв смисъл имаше да седи тук, в луксозната заседателна зала, и да бъде бавачка на шепа мързеливци, които бяха с десет години по-възрастни от него? Всички негодуваха срещу успеха му. При най-малкия проблем изпадаха в паника.

— Джак — обърна се той към Сансън. — Мислиш ли, че сега е моментът да обявим акции за продажба?

— Някои фирми процъфтяват дори при криза — увери го Сансън. — „Проспект“ е уникална компания. Имаш страхотен ипотечен регистър, както казваш. Стабилни кредитори. Добър отдел за мониторинг и оценка. Банката е непоклатима, когато други губят позиции. Можем да изплуваме.

— Уил — обади се Йоги Бърнстейн от отдела за частни клиенти. Уил уважаваше Йоги. Не се изказваше често и когато заговори, Уил го слушаше. — Проблемът не е в парите. Имаме достатъчно, за да поддържаме добра ликвидност. Така ще вдъхнем доверие на клиентите. Изплашени са. Фалират банки. Семействата с ипотечни кредити също са в паника. Ако изплуваме, можем да бъдем една от банките с най-добър капитал в града. Можем да привлечем толкова много нови фирми. Ще успокоиш много хора.

Уил остана мълчалив. Йоги бе изтъкнал единствения аргумент, който можеше да го убеди. От самото начало бе настоявал за контрол до закупуването на пълния пакет акции.

Посърналите лица около масата, всичките подпухнали от твърде много часове, прекарани в офиса, алчно се взираха в него.

Уил надникна навън през тесните прозорци. Загледа се в профила на небостъргача отсреща.

Какво, по дяволите, той беше на тридесет и девет години.

Изведнъж осъзна, че през последните няколко дни, докато бягаше с Мелиса Елмет и спасяваха живота си, се бе чувствал по-жив, отколкото от пет години насам. Не искаше да се превърне в един от тези хора. Не искаше да прекара остатъка от живота си на снобски приеми с куверт хиляда долара.

— Ще запазя четиридесет процента от акциите — каза Уил. — Майната му. Продавайте.

След тези думи стана и излезе от залата.

Мелиса бе гола. Внимателно изучаваше тялото си в огледалото. Удивително, помисли си тя. Удивително колко различно изглеждаше. Само за няколко дни човек можеше да постигне пълно преобразяване, ако се труди упорито. Разбира се, имаше още какво да се желае. Ръцете й бяха по-стегнати, но бицепсите и трицепсите й едва изпъкваха. Все пак почти не можеше да се познае. Слабото й, отпуснато тяло сега ставаше стройно и атлетично. Бе започнала да го оформя с неуморни коремни преси и клякания. Задните й части бяха стегнати, повдигнати, прасците и бедрата — твърди като камък. Можеше да бяга цял час, не усещаше голяма умора. А дори не бе зачитала да тренира сериозно.