Луиз Бегшоу - Страст

Мелиса се обърна назад, когато Уил застана зад нея. Силните му гърди се притиснаха към гърба й. Мускулестите му ръце обгърнаха крехките й рамене, пръстите му се преплетоха с нейните, сякаш й помагаше да натисне спусък.

Беше толкова секси сцена.

— Не, благодаря — упорито възрази тя. — Предпочитам да си наема инструктор.

— Аз съм много добър стрелец.

— Не ти липсва самоувереност, а? — сопна се тя. — Няма винаги да бъдеш до мен, нали? Трябва да се науча да се справям сама. Не бива да ставам зависима от теб.

— Огън момиче — отбеляза той и я обзе ярост, когато видя едва сдържаната му усмивка.

Мелиса прехапа устни, обърна гръб на Уил Хайд и се загледа през прозореца.

Откара я до анонимно изглеждащ небостъргач на Ъпър Уестсайд. Имаше гладки гранитни странични стени и по нищо не се отличаваше от съседните сгради. Никой не им обърна внимание. Покрай тях мина кореец с костюм. Мелиса вървеше с наведена глава, сивкавокафявите й коси се спускаха пред лицето й. Уил я побутна към асансьор. Доближи глава до нейната.

— Стой наведена. Има камера.

Деветдесет секунди се взира в лъскавия месингов под, докато експресният асансьор ги отнесе до върха на небостъргача. Сигурно бе доста висок, ушите на Мелиса запукаха. Вратите се отвориха и бе доволна, че най-сетне ще излезе. Озоваха се на малка площадка. Неволно се огледа, търсейки стълбището. Беше точно до асансьорите. На етажа имаше две врати.

— През тази се излиза на покрива, за поддръжка. Може да чуваш работници да влизат и излизат. Не обръщай внимание. Тази сграда има най-надеждната охранителна система. И съм назначил охранители на всеки етаж, най-добрите. Някои са бивши агенти на „Мосад“. Има и трима от специалните части.

— Сигурно ти излиза скъпо.

— Така е — той извади малък ключ и отвори другата врата. — Временният ти дом.

Мелиса огледа жилището, когато Уил затвори вратата след нея. Не успя да запази хладнокръвие и зяпна от удивление.

Едва ли подходящата дума бе просто „апартамент“. Заемаше целия последен етаж на сградата. От антрето се влизаше в приемна, по-голяма от първия етаж на бащината й къща, обзаведена в минималистичен стил — ниски мебели с кожени тапицерии, стъклени масички, раздвижени етажерки. На едната стена имаше огромен телевизор. Мелиса колебливо пристъпи напред. През отворена врата надникна в главната спалня; кралска спалня, китайски шкафове и гардероби антики и самостоятелна баня с гигантска вана и отделен душ.

— Има още една спалня от другата страна, до кухнята — каза Уил. — Ела да ти я покажа.

— Добре.

Мелиса се изчерви, не знаеше накъде да погледне. Вече бе разбрала, че Уил е много богат, но бе ужасно смущаващо да се сблъска с този факт по такъв начин. А това дори не бе домът му. Беше само един от многото апартаменти, които притежаваше.

Кухнята беше просторна и внушителна, с уреди с блясък на матирана стомана, лъскав под от черен мрамор и шкафове от модерния гладък орех. Беше като кухните от списанията за вътрешен дизайн, помисли си тя, където скриват дръжките и човек не може да разбере къде са прибрани чашите.

Разпита къде се намира всичко. Той със смях й показа. Имаше стоманена плоскост, която се оказа хладилник, орехова стена се плъзгаше и зад нея се откриваше ниша за охлаждане на вино и кош за плодове. Имаше дори истински старомоден долап и всичко, което би могла да поиска.

— Стъргало за индийско орехче? — попита тя на шега.

Изненадан, Уил благоволи да се засмее.

— Да, има. Тук. А тук — издърпа подвижен рафт с половинметров стелаж за подправки, — има няколко пресни индийски орехчета.

Мелиса се засмя. Поклати глава. Изпитваше облекчение, че е жива и може да се шегува с него за индийското орехче.

— Уил… — изпита импулсивно желание да го каже. Просто да го каже, за да престане да се чувства неловко. — Постигнал си много, натрупал си цялото това състояние. Поздравления. Искрено се радвам за теб. Заслужаваш да бъдеш щастлив — преглътна с мъка. — Сигурно Оливия е чудесно момиче, надявам се да ти донесе щастие. И… каквото и да се случи отсега нататък…

— Мелиса…

— Не, моля те, остави ме да довърша. Толкова съм ти благодарна, че дойде да ме измъкнеш и спаси живота ми. Съжалявам, че пострада.

— Няма нищо — Уил се приближи и тя не можа да разгадае мрачното му изражение. — Мелиса, никога не бих допуснал някой да те нарани — нямаше никакво колебание. — Аз… — телефонът му звънна. Погледна го. — Оливия е — мигът бе отминал. Магията бе изчезнала. — Трябва да вървя — Уил извади мобилен телефон от джоба си и го сложи върху мраморен плот малко смутено. — Номерът ми е на бързо избиране на единицата. Нагласен е така, че само аз мога да се обаждам, можеш да вдигнеш, без да се боиш. В гардероба има дрехи за теб, обувки. Фитнес уредите са ето там — посочи. — Има големи прозорци, но можеш спокойно да заставаш до тях, защото стъклата са затъмнени като на лимузина. Не вдигай никой от другите телефони. Тръгвам, трябва да се обадя на няколко места. Ще се опитам да разбера какво става, мамка му. Нали ще се оправиш?