Луиз Бегшоу - Страст

— Докъде ще вървим?

— Просто ме следвай.

— Хей, ако стрелят по нас и само аз оцелея, трябва да имам представа накъде да бягам.

Уил се засмя със силен глас.

— Напълно си права. Добре. Отиваме до онзи малък самолет в далечния ъгъл.

Тя примигна; мъже с униформи натоварваха багаж върху рампа, големи сандъци и палети.

— Товарен полет?

— Да. Военен товарен самолет. На американските военновъздушни сили.

Мелиса си пое дъх дълбоко. Очевидно бе впечатлена. Опитваше се да го скрие и избягваше да гледа към него.

— Как успя да уредиш полет с военен самолет, Уил?

— Главният инспектор е мой стар приятел от службите. Обадих му се снощи, когато ти беше в банята. Ще ни откарат у дома, без да задават въпроси.

— Страхотно. Да вървим.

Мелиса се обърна и закрачи. Мигът отмина.

Уил тръгна след нея с малкия син куфар в ръка. Каквото и да изпитваше момичето, не би паднала в краката му. Това харесваше в нея.

Карлос се отдалечи от самолета на КГМ за „Хийтроу“, придвижвайки се незабелязано. Един от другите служители, превозващи багаж, му извика нещо. Той се обърна назад, изрече ругатня на холандски по адрес на началника и сви рамене. Мъжът продължи със задачата си.

Зад малкия реактивен самолет имаше няколко витлови за чартърни полети. Карлос ги огледа. Нищо. Може би нямаше да открие нищо. Едва ли бивш шпионин щеше да лети с витлов самолет. Не летяха достатъчно високо и бяха лесни за сваляне. Все едно. Не му хрумваше друга идея. Продължи да търси.

Мелиса вървеше по пистата, взирайки се в товарния самолет. Войници, слава богу. Млади мъже с огнестрелни оръжия, обучени за военна служба, и цялото скъпо оборудване на щатската армия. Беше гениално от страна на Уил да уреди този полет. Явно имаше доста голямо влияние, щом бе успял да ги накара да приемат цивилни на борда на военен самолет. Подобно благоразположение не се печелеше лесно. Мелиса се запита какво точно е вършил за МИ-6, какви мисии е изпълнявал заедно с американците. Опита се да си внуши, че не е нищо особено. „Е, добре, впечатлена съм. Но няма да позволя това да ми въздейства по никакъв начин. Няма да позволя.“ Имаше хора, които искаха да я убият, и нищо не можеше да бъде по-важно в момента.

Уил бе казал да върви право напред.

Беше нервна. Не спираше, но неволно поглеждаше наляво, към изходите на летището, където бяха реактивните самолети и автобуси за пътници превозваха туристи и бизнесмени към витловите, още по-далеч назад. Пътниците се придвижваха като мравки; стюардесите се суетяха около тях.

Тогава го видя.

— Уил.

— Просто продължавай.

— Уил, моля те. Има един тип. Идва към нас. Моля те! Знаеше, че е така.

Мъжът бе облечен с униформа на служител от летището, но се бе спрял и ги гледаше от другата страна на пистата и това не й харесваше. Уил бе точно зад нея, почти усещаше горещия му дъх върху рамото си.

— Добре — тонът му бе сериозен. — Мелиса, бягай към самолета, скъпа. Бягай и не поглеждай назад.

Опитваше се, но не можеше да се сдържи. За част от секундата хвърли поглед надясно. Мъжът бе дотичал до тях със зашеметяваща скорост и в едната си ръка държеше пистолет, а в другата мобилен телефон, по който говореше.

От дулото излетя куршум. Изсвистя на сантиметри от нея.

— Бягай! — извика Уил. — Бягай!

Мелиса изпищя, но продължи да тича, залитайки, препъвайки се към товарния самолет. Прозвучаха още приглушени изстрели. Той стреляше. Стреляше. Извърна глава, завъртя се. Уил. Господи!

— Уил! — беше там, зад нея, превит надве и застанал на коляно. Обзе я ужас. Тя извика: — Уил!

Завъртя се на пета и побягна назад, обратно към него. Той простена и й изкрещя да бяга към самолета. Не обърна внимание. Вече нямаше нищо друго, освен страха, куршумите и него.

— Уил! Не!

Беше заслепена от паника. Той бе паднал. Господи, той бе паднал! Стигна до него — от рамото му течеше кръв. Протегна ръка, за да му помогне да стане. Глупаво.

— За бога, жено, стигни до шибания самолет!

— Уил, хайде, моля те, хайде…

Но той вече бягаше, по-бързо от нея, макар и ранен, пръстите му притискаха ръката й като клещи и почти я влачеше. Убиецът беше зад нея, крещеше и стреляше. Смътно забеляза, че зад него има и други, изникнали изневиделица. В далечината се чуваха сирени, скърцаха спирачки на полицейски коли…

Воят на сирените се усилваше. Покрай нея летяха куршуми, все по-близо и по-опасно. Стрелецът ги настигаше. Коленете й се подкосиха, но ръката на Уил я подкрепи, не й позволи да падне. В един момент усети болка. Хватката му бе желязна, въпреки че целият му ръкав беше в кръв. Обзе я уплаха, че ще загуби твърде много кръв и ще припадне.