Луиз Бегшоу - Страст

Отекнаха викове и от другата посока към тях се втурнаха хора, войници, които изскочиха от самолета с автомати. Едър мъж застана на коляно до нея, без да я погледне, и насочи оръжието си. После още един.

— Хвърли оръжието — извика мъжки глас. — Хвърли проклетото оръжие.

Друг мъж, точно пред нея, стреля. Беше оглушително. Явно наемният убиец имаше заглушител. Мелиса усети болка в тъпанчетата. Не можеше да стои на крака, но Уил й даваше опора, въпреки болката, въпреки всичко. Изведнъж между тях застанаха други униформени и Уил изчезна, заобиколен от войници. Тя извика, но множество ръце я повдигнаха и я понесоха към самолета като огромна какавида, която бавно, тромаво се придвижваше по пистата.

— Щатски рейнджъри, госпожо — заговори набит мъж с мустаци. — Добре сте. В безопасност сте. Хайде, да ви качим в самолета.

Зад него още двама стреляха. Изведнъж Мелиса изпита пъклено задоволство. Те стреляха. Онзи мъж се бе опитал да убие Уил, а сега войниците отвръщаха на огъня. Вече не бяха безпомощни мишени. Реши, че ако оцелее скоро ще се научи да стреля. В Америка бе законно да притежаваш пистолет. Законно или не, беше й нужен. Всичко това бе реалност. Тя, Мелиса, трябваше да се научи да използва оръжие. „Господи, помисли си, как стигнах дотук? Какво става с мен?“

— Благодаря — едва промълви тя.

Никой не слушаше. Натовариха я отзад по рампа, сякаш бе чувал с картофи. Вътре от едната страна седяха мъже и още ръце я поеха, настаниха и закопчаха здраво за седалката, Мелиса се обърна с лице към Уил. Той беше в ъгъла, на носилка. Един войник пристягаше ръката му с турникет адски силно.

Мъжете викаха. Войници, навярно онези, които бяха стреляли, вкупом влязоха в самолета зад тях. Рампата се вдигаше. Мъжете се търкулнаха на пода, крещейки за някакви АК-47. Самолетът потегли, набра скорост. Мелиса седеше до малък елипсовиден прозорец. Гледаше навън, сърцето й препускаше. Край пистата лежаха два трупа и сирените бяха навсякъде, но още хора, видя най-малко петима, тичаха към самолета и стреляха. Единият имаше автомат. Самолетът все още се движеше, бързо напредваше. Тя се облегна на стената, замаяна, и затвори очи, чувствайки слабост. О, господи! Ако някой от тях имаше ракетно устройство? Всички щяха да загинат, Уил щеше да умре заради нея, както и тези мъже. Самолетът щеше да се разпадне или да изгорят живи. Вече се движеха твърде бързо за хората на земята. Погледна навън и видя, че са далеч назад…

Самолетът излетя. Мелиса имаше чувството, че цялото й тяло и дишането й е на пауза. Погледна войниците, които седяха около нея. Бяха вперили погледи в коленете си или напред. Изглеждаха напълно безразлични. Един хлапак дъвчеше дъвка. Как можеха да бъдат толкова спокойни?

Самолетът се издигаше все по-високо, по-рязко, отколкото пътническите. Пилотът не губеше време. Стомахът й се разбунтува при бързото набиране на височина.

Погледна Уил. Беше извърнал глава на носилката, гледаше към нея. Мелиса не можа да разгадае изражението му.

— Не биваше да се връщаш — каза той. — Казах ти да бягаш, по дяволите!

Беше добре. Щеше да се оправи.

Тя изсумтя. Вече бяха високо в небето, над облаците, и далеч от летището. В безопасност. Изведнъж усети гадене. Отчаяно преглътна, не искаше да повърне. Кръвта пулсираше в главата й. Чувстваше се замаяна. Пред очите й заиграха петна, зави й се свят и припадна.

Мелиса почти не усети кацането. Беше замаяна, сънена. Чу гласа на Уил, няколко думи, и отново загуби съзнание. Нечии ръце я взеха и отнесоха отпуснатото й тяло някъде. Опита се да раздвижи крайниците си, но не я слушаха. Отново заспа. След малко се озова на задната седалка на кола, завита с меко кашмирено одеяло. Уил благодареше на някого. Той бе там, с нея. Отпусна глава на рамото му и силното му тяло й даде опора. Поспа още малко.

Когато очите й се отвориха, колата минаваше по огромен висящ мост. Смутено се раздвижи, опита се да се съсредоточи. Под тях имаше вода, много широка река. На далечния бряг се виждаха небостъргачи.

Мелиса се огледа. Возеше се в лимузина, дълга кола със сребристосиви кожени тапицерии, облегната на единия прозорец. Коленете й бяха завити с тъмносиньо одеяло. Уил Хайд седеше в другия край на седалката и говореше по мобилния си телефон.

— Почакай. Пак ще ти се обадя — затвори телефона. — Добре дошла отново. Как си?

— Къде сме?

— Влизаме в Манхатън.

Тя примигна.

— Толкова дълго ли съм спала?

— Припадна, а после те упоиха.