Луиз Бегшоу - Страст

— Да, Сиди.

— Имаме ли вече хора на летищата?

— Да.

— Изпрати още. Всичките да бъдат въоръжени. Ако го видят, да го застрелят, жената също.

— На летищата има въоръжена полиция.

— Неизбежен риск. Който умре при изпълнението на тази мисия, ще умре като герой мъченик.

Не бе сигурен дали е така, но реши, че е уместно да го каже. Очите на Джамал фанатично заблестяха.

— Да, Сиди.

— Искам да поддържаш връзка с агентите. Те са там, в региона. Трябва да бъдат подготвени.

Джамал побърза да изпълни разпорежданията.

Пейджърът на Карлос завибрира на хълбока му и го стресна. Веднага се отдръпна до стелаж със списания и го извади. Изписа се кодът на командира му от Холандия. Хитро се промъкна до ред телефонни автомати, набра поредица цифри, после друга като код.

— Напуснали са Ротердам преди четиридесет минути — СИСЕН не губеше време за пароли, оставяха ги на филмите. Когато трябваше бързо да бъде предадена информация, не биваше да има риск от объркване. — Искам да бъдеш нащрек. Други агенти са на път. Стреляй на месо. Разбираш ли?

Сърцето му подскочи. Мразеше Холандия, беше студена и мрачна. Ако очистеше тези двамата, може би щяха да му поверят мисия близо до дома, в Каракас или поне в Мадрид.

— Да. Ясно.

— Не прави грешката да мислиш, че ще избегнат регионално летище. Мишената е опитен играч. И използвай изображения. Приемал е множество самоличности.

— Разбрано.

Затвори, обърна се и закрачи бързо, въртейки се и обхващайки с поглед всяка част от терминала. Не бяха там. Но колкото и добър да беше бившият агент, все пак трябваше да се регистрира. Други щяха да държат под око гишетата за проверка на багаж и паспорти. Той щеше да излезе отвън, до самолетите.

Зад него имаше врата, широко отворена, до помещенията на чистачите. Карлос се промъкна вътре. Добре познаваше това летище, както и „Шипол“. В мизерната сива стаичка бяха струпани куп униформи. Избра екип на товарач на багаж и за двадесет секунди се преоблече. В джоба му имаше фалшива значка с име. Закачи я и тръгна към конвейерите. Оттам нататък бе лесно…

Уил усети как Мелиса се плъзна по-близо до него. Сложи ръка на рамото й за кураж. Горкото момиче, имаше право да бъде изплашена. Каквото и да бе сторила, не заслужаваше това.

Сърцето й биеше учестено. Трепереше. Изпита импулсивно желание да я прегърне, но го потисна. Това не би се харесало на Оливия. Сигурно вече бе полудяла от притеснения. Не очакваше с нетърпение разговора си с нея, когато се завърне у дома. Оливия нямаше да се държи предизвикателно. Не бе дръзка като Мелиса, помисли си той с насмешка. Беше изключително красива, десет пъти по-привлекателна от Миси и бе положила големи усилия да го спечели. Уил напълно разбираше, че иска да се омъжи и не ще стори нищо, с което да рискува това да не се случи. Но беше неизбежно дълбоко в себе си да се бунтува срещу всеки миг, който той прекарва със старата си любов. Уил не искаше да вижда съвършеното й лице помръкнало и сърдито.

Пръстенът щеше да реши проблема. Недовършена работа, която го чакаше в Ню Йорк. Предполагаше, че сега трябва да избере още по-зашеметяващ.

Но Оливия трябваше да разбере, че не би позволил Мелиса Елмет да пострада. Чувстваше се длъжен да се погрижи за нея. Знаеше какво е дълг. Имаше и още нещо, осъзна той. Най-сетне щеше да се освободи от призрака. Образът на Мелиса не бе престанал да витае в живота му, откакто бе излязла през вратата на квартирата му. В армията, в МИ-6 и дори във Вирджиния. Сещаше се за нея поне веднъж в месеца. Беше в мислите му по време на повечето му връзки, колкото и поразително красиви да бяха приятелките му, макар и да бяха далеч по-умели от нея в леглото. Защото тя не бе реална. Беше призракът на първата му любов, а както всеки знаеше — не можеш да убиеш призрак.

Но когато бе тук, с него, и бягаше, за да спаси живота си, Мелиса вече не бе призрак. Виждаше я реална жена. В нея нямаше нищо магическо. Беше от плът и кръв. Беше истинска. И онова, което изпитваше към нея, бе главно състрадание.

Можеше да бъде напълно обективен. Лицето й бе същото, не беше напълняла, но всичко, в което се бе влюбил, толкова дълбоко и страстно, бе изчезнало. В погледа й нямаше жар, кожата й бе повехнала, не сияеше. Носеше дрехи, които я правеха незабележима. Беше разочарована от живота и си личеше. Затворен в една стая с нея и Оливия, никой мъж не би хвърлил повече от един поглед към нея.

Той бе рискувал, залагайки живота си, и постигнал много. А Мелиса бе останала в Оксфорд и бе следвала пътя, отъпкан от баща й. Беше наследила къщата му, която може би имаше някаква стойност. Имаше преподавателската си работа, а преди да се появят тези копелета, бе имала и годеник. Уил се запита дали сър Ричард би го одобрил. Може би. Колега от академичните среди, с малко собствени пари и семейство. Мелиса бе получила точно това, което родителите й искаха за нея. Спокойствие и сигурност. Обикновен живот. Уил често си бе мислил, че заслужава нещо по-добро. Но може би бе проектирал върху нея своите желания, своите мечти, а всъщност тя бе просто Мелиса Елмет, не по-добра или по-лоша от милиони други момичета.