Луиз Бегшоу - Страст

Не беше нужно да насилва или принуждава никоя от тях. Всяка разбираше положението. Щеше да стои затворена в султанската вила и да чака да бъде повикана, далеч от други мъже. Пред султана трябваше да прави точно каквото й се каже. Понякога, когато влязат в покоите му, момичетата изглеждаха уплашени. Това го възбуждаше още повече. Никога не бе наранявал жена, но властта му бе абсолютна и обожаваше да гледа как се свиват и треперят, опитвайки се да му угодят. Особено приятно бе да достави наслада на такова момиче. Неведнъж накрая му се бяха вричали в любов. Въпреки че никога не би изпитал чувства към проститутка.

Жените бяха извеждани от комплекса, когато им се насити, обикновено след месец. Най-харесваната се бе задържала пет месеца. Когато даде разпореждане, администраторът ги повикваше, получаваха пари в плик — султанът не си правеше труда да избира бижута — и имаха осигурен транспорт обратно до летището във Фадиз, там ги чакаше еднопосочен билет първа класа до мястото, откъдето са дошли. Местно момиче можеше да избере дестинацията. Предупреждението да не се връща в Надрах бе завоалирано, но много реално.

Малцина се оплакваха. В плика имаше много пари — повече, отколкото биха могли да изкарат през целия си живот, по гръб или иначе. Харун не желаеше никаква опасност от скандал. Но държеше на своите удоволствия. И имаше достатъчно пари, за да си ги позволява.

Момичето, което току-що си бе тръгнало, бе русо, на двадесет и две, от Онтарио, и се представяше отлично. Беше му донесла успокоение. Бледата й кожа бе добила лек златист загар под слънцето на Средния изток. Страстно отвръщаше на ласките му, сякаш за нея бе удоволствие да се люби с крал. Беше я задържал по-дълго от повечето — цели три месеца, и не бързаше да я изпрати на летището.

Докато седеше загледан във великолепния пейзаж, небостъргачите на столицата Джибаз, стърчащи във въздуха над пристанището, спокойствието на Харун започна да изчезва. Момичето бе приятно развлечение, но всичките му проблеми оставаха. Възможно бе целият му свят да рухне. Парите щяха да се стопят, работните места и просперитетът — да изчезнат. Никой не роптаеше срещу неговата диктатура, когато времената бяха добри и богатството бе навсякъде. А ако това се променеше? Преди залез-слънце щеше да бъде мъртъв. Всичките обучени войници в двореца му нямаше да успеят да удържат разгневената тълпа. Беше се случвало много пъти. Шахът на Иран бе имал късмета да спаси поне живота си.

Щяха да пострадат и други. Братята му. Регионът щеше да опустее. И шокът да достигне далеч, отвъд Средния изток, до Русия. Цялата световна икономика щеше да бъде разтърсена. Нямаше намерение да прекара последните си дни в страх в някоя студена градска къща в Лондон. Не, ако парите им бъдат отнети, Харун бин Фейсал предричаше война. Голяма война. От залива до стените. Потръпна от оправдан гняв. Това бе правилният ход, наистина, да ликвидира англичанина и другите, свързани с него. Елмет сам си го бе причинил. Беше се осмелил да вдигне поглед към небето и да се опита да проникне в съзнанието на Бог. Беше поискал богатство и влияние. Вместо това бе получил евтина, анонимна смърт във водата и онези, пред които се бе разбъбрил, го бяха последвали.

Това бе милост. Няколко пожертвани живота, в сравнение с катастрофа, за Харун, за Надрах, може би и за света.

Отново бяха в безопасност. До намесата на американския банкер, тръгнал да спасява скромната млада учителка. И неговият свят отново бе на ръба.

Щракна с пръсти и прислужник със златистолилавата ливрея на султанския двор забърза към него. Харун изръмжа заповед. След секунди пред него бе поставена висока запотена чаша джулеп. Беше любимият му коктейл с мента, най-хубавото нещо, дошло от Америка. Отпи голяма глътка. Преди да потърси успокоение с малката русокоса канадка, бе приел обаждане, което доста го бе разтревожило. От Катар. После и второ — от Джеда. Всичко идваше от сигурни източници. Президенти и регенти говореха директно, без посредничеството на министри. Е, можеха да си го позволят. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. По-рано през деня бе разговарял с един нигериец и с президента на Мексико. Информацията вече изтичаше. Това означаваше катастрофа. С нигериеца се бе държал безцеремонно, отричайки, че знае нещо със смях.

Не биваше да се разчува. Трябваше да се справят с банкера и женската, на всяка цена.

— Малик — един от везирите застана до масата му. Поклони се дълбоко и сложи ръка на гърдите си. — Гостът ви чака в офиса.