Луиз Бегшоу - Страст

Когато се изправи и попи потта от лицето си с кърпа, Уил дойде при нея.

— Впечатлен съм, Миси. Имаш силна воля.

Пъхтеше и не намери сили да го поправи за името.

— Имам мотивация.

И двамата се усмихнаха. Изведнъж Мелиса осъзна колко го харесва. Можеха дори да бъдат приятели, ако не я привличаше толкова силно.

— Свърши ли?

— Искам да повдигам тежести.

— Предпочитам да се върнеш в спалнята. При всяко излизане има известен риск.

— Добре — въздъхна тя.

— Но не се тревожи. Нямаш нужда от тежести за укрепване на мускулите. Аз свикнах да тренирам всеки ден в която и дупка да се намирам.

Тя го последва обратно до асансьорите.

— Как го правеше?

— Лицеви опори, коремни преси, напади, латерални повдигания. Мога да ти покажа.

— Добре.

— Тежестта на тялото ти е достатъчна. Помни това. Полезни умения.

— Значи ще ме научиш?

Мелиса се усмихна. Струваше й се толкова абсурдно.

Когато вратите на асансьора се затвориха, той сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.

— Сама ще се научиш. Хубаво е, че имаш желание. Искам да оцелееш.

Тя не каза нищо. Защото я обичаше ли? Не, просто бе загрижен за нея, което далеч не бе достатъчно.

— Кога тръгваме?

— На разсъмване — отвърна той.

— Тогава ще взема душ и ще си легна.

Неизреченият й въпрос остана да виси във въздуха.

— Аз ще спя в другия край на леглото — беше категоричен. — Здравият сън е от значение. Трениран съм да бъда нащрек дори когато спя. Няма да те докосна или смутя.

— Идеално — каза Мелиса. Не можеше да настоява той да спи на пода. Беше жива само благодарение на неговата добра воля. Грижеше се за нея, нищо повече.

Разочарованието й бе огромно.

Изчака, докато Уил взе душ. После и тя се изми, сложи дънки и тениска и се пъхна в леглото. Усети как завивката се повдигна и той се настани до нея, с лице към вратата. Лежеше с гръб към него. Не се обърна, дори не се осмели да помръдне. Освен това знаеше, че Уил я пази. Засега се чувстваше в безопасност. Беше дълъг ден и Мелиса бе изтощена от тренировката. Затвори очи с благодарност и заспа спокойно, без да сънува.

— Събуди се — ръката му я потупваше по гърба, близо до талията. — Време е да тръгваме.

— Уил — сънено промълви тя. Изведнъж се опомни, рязко отметна завивката, скочи и уплашено впери поглед във вратата.

— Хей, хей — успокои я той. — Всичко е наред. Само се измий колкото можеш по-бързо. Трябва да тръгваме.

Навън градът тънеше в мрак. Отвъд огромните прозорци бе мастиленосиня нощ, нарушавана от неоновите надписи и матовата жълтеникава светлина на уличните лампи. Виждаха се и светещите прозорци на кораби, навлизащи в пристанището.

— Разбира се.

Мелиса не си направи труда да попита колко е часът. Щом Уил казваше, значи бе време да тръгват. Грабна дрехи и скочи под душа. Изми лицето и зъбите си точно за две минути, сложи съвсем лек грим, преоблече се за още три и изскочи, връзвайки дългите си коси на конска опашка.

— Бърза си — отбеляза Уил.

Тя се усмихна.

— Мога да бъда. Не се държа като разглезено момиче в подобни моменти. Ти ще се измиеш ли?

— Вече съм готов.

— Ще събера багажа.

— Събран е. И уредих сметката — държеше малък бял плик. Мелиса видя синия куфар до вратата. — Следвай ме и не изоставай.

Този път слязоха по стълбите. Мелиса започваше да схваща. През деня, когато имаше много хора, Уил ползваше асансьор. По-рисковано бе, когато хотелът е празен, затова изминаха осем реда стъпала пеша. На първия етаж влязоха в коридора и повикаха асансьор, за да се появят във фоайето по най-малко подозрителен начин.

Имаше нощен администратор и чистачка, която забърсваше мраморния под. Никой не ги забеляза, когато Уил пусна плика в кутията за рано напускащи. Отпред вече чакаха таксита. Мелиса издаде вик на изненада.

— Много бизнесмени ползват този хотел. Много ранни полети. Като нашия.

Уил я поведе през стъклените врати към първото чакащо такси и каза нещо на холандски. Шофьорът промърмори и метна куфара им отзад.

— Колко езика говориш?

— Осем — нехайно отвърна той. — Човек учи бързо, когато се налага.

Тя се облегна назад на разпорената кожена седалка. В колата миришеше на мухъл и цигарен дим. Мелиса отвори прозореца, когато шофьорът се качи и потегли. Ръцете й нервно се свиха в юмруци в скута й.

— Какво има? Отиваме си у дома.

Не в нейния дом, но не го изтъкна.

— Много хитра тактика, Уил, да ги заблуждаваш, да пътуваме с автобуси и да плащаш в брой. Но сега отиваме на летището. Имената ни ще се появят в списъка на пътниците, нали? Няма смисъл, не можеш да се качиш в самолет без паспорт. А ако онези хора… ако… не зная, ако могат да проникват в компютрите на летището? Веднага щом разберат, че пътуваме натам, ще изпратят хора да ни причакат.