Луиз Бегшоу - Страст

Той се усмихна.

— И ти се учиш бързо.

— Бяха проследили и теб. Не предвиди, че ще ни чакат пред хотела.

— Не предвидих.

— Спред мен това говори, че са доста добри в работата си. Които и да са.

— Да.

— Може да ни чакат — каза тя и се притисна към него.

Султанатът Надрах край пролива Хормуз бе малък, но богат. Равнините на юг бяха пълни с петролни находища, а планинска верига отделяше пустинята от умерения север, набразден от реки и приятно зелен. През шестдесетте към страната бяха потекли петролни долари и инвестиции. Емирът бе станал султан, населението бе отбелязало бум, почти веднага бяха изникнали лъскави бели небостъргачи. Надрах нямаше много обитаема земя. Равнините бяха сухи и примамливи за сондиране, реките и крайречните долини изхранваха нацията. Малкото останали градове едва поемаха потока от хора. Събаряха се къщи, чиито места заемаха жилищни комплекси. После дори те бяха заменяни от извисяващи се кули. Абсолютна монархия и либерално мюсюлманска държава, Надрах процъфтяваше чрез високите надници и мечтите на търговци и предприемачи. Скоро имиграционната политика бе затегната. Султанът гарантираше данъчни облекчения за богатите, ако наемат негови поданици на работа. Политиката копираше тази на простоватата фамилия Грималди в Монако. Никой със състояние под милион щатски долара не получаваше право на постоянно пребиваване. Малката в географско отношение страна се превръщаше в рай за всеки, имал късмета да се засели в нея. Известна бе като „Манхатън на Средния изток“ — педя земя, но ключов играч в региона и място, където всеки би искал да бъде.

Дворецът на султана се намираше високо, на хълм, от който се виждаха лазурните води на пролива. Беше с традиционна архитектура, бели кубета и високи зидове наоколо. В земите му се помещаваха италиански градини, вили и по-малки дворци, няколко частни джамии, казарми за охраната, фонтани, потоци. Денонощно работеше най-съвременна охрана — от наблюдателници до лазерни алармени системи. Войниците, които патрулираха на всеки вход, с фесове и традиционни бели роби, бяха отлично обучени за военни мисии, много от тях украинци или сърби. Владетелят на страната Харун бин Фейсал нямаше интерес да бъде изложен на опасност от атентат.

Държавна политика на Надрах бе султанът да стои далеч от светлината на прожекторите. Страната бе богата, народът бе богат. Той рядко напускаше дома си, пътуваше само в региона. Изпращаше емисари на конференциите на ОПЕК. Но държеше пълен контрол — паякът в центъра на паяжината. Ако светът не забелязваше Надрах, това бе добре дошло за Харун. „Дискретност“ и „неутралитет“ бяха ключови думи за държавата и всичките й министри.

Негово Величество султанът, както го наричаха западняците, бе седнал отвън, на една от личните си тераси, и се чувстваше спокоен. Поддържаше имидж на силно вярващ човек, по политически причини, но за разлика от праведния си баща и двете си сестри, дълбоко в себе си беше атеист. Имаше само една съпруга, към която се отнасяше с уважение и се грижеше да бъде обградена с всички подобаващи почести. Осигуряваше й всичко, което пожелае, и я посещаваше в покоите й поне веднъж в месеца. Султанката, млада и красива, момиче с корени от Надрах, популярна сред поданиците, за радост на народа го бе дарила с двама синове и очарователна принцеса. Те живееха в собствени апартаменти в двореца и се отнасяха към баща си като към добронамерен непознат. Това идеално го устройваше. Когато пораснат, Харун възнамеряваше да се сближи с тях. Важно бе какъв човек ще наследи престола. Решението бе изцяло в негови ръце, той трябваше да определи кой ще се възкачи след него на трона от слонова кост. Сегашната дистанцираност от семейството му даваше възможност да преследва любимите си удоволствия. Което правеше с голяма енергия. Държеше вила, на чийто балкон бе сега, в покрайнините на комплекса, пълна с красиви и всеотдайни момичета. Някои бяха професионални компаньонки от най-висока класа, от Париж до Бевърли Хилс. Други бяха развратни млади модели, обикалящи Френската Ривиера в търсене на богат съпруг, където неговите търсачи на таланти ги бяха открили. Понякога, макар и рядко, му водеха местни жени. Това бе опасно, защото ако скандалът стигнеше до поданиците му, биха се възмутили. Но намираше тъмните очи, свенливото държане и матовата кожа на сънародничките си за особено привлекателни. Забраненият плод винаги бе най-сладък.