Луиз Бегшоу - Страст

— Сигурно годеницата ти адски се е зарадвала да те чуе — дръзко каза тя. — Поболяла се е от тревога.

Гърбът му леко се стегна.

— Не й се обадих. Реших, че е излишен риск. Утре призори ще летим за Ню Йорк.

— Добре, значи скоро ще се видите. Това е страхотно — Господи, колко лесно бе да поддържа спокоен и шеговит разговор, когато си го поставеше за цел. — Не си позвънил и в компанията си, предполагам?

— Да. Въпреки че ще се сблъскат с доста проблеми. Нищо, с което да не мога да се справя, когато се върна.

— Когато съм в безопасност, трябва да се обадя на майката на Фрейзър. Не знаят защо избягах — Мелиса въздъхна. — Дано полицията не мисли, че съм замесена.

— Когато нечия любовница изчезне след убийство, хората правят предположения. Трябва да изясним това.

Тя взе брошура на хотела и я прелисти. „Любовница“. Да, можеше да се каже, че е била любовница на Фрейзър, от време на време. Много рядко и винаги с отвращение. Почувства се гузна, когато си спомни за това, за срама, който изпитваше, докато той непохватно докосваше тялото й, докато лежеше в тъмнината с него — винаги на тъмно, защото не желаеше да вижда как ребрата му се броят. Добре че Фрейзър свършваше бързо. Винаги трябваше да е пийнала преди това, за да издържи. Беше си внушавала, че сексът е цената, която трябва да плаща за спасението от самотата и сигурността на брака.

Но не бе забравила онова, което бе изживяла някога, толкова отдавна, с Уил Хайд. Сърцето й замря от разочарованието, което изпитваше от себе си. Зарече се никога вече да не допусне това. По-добре да бъде сама, милион пъти по-добре, отколкото да спи с мъж, когото трябва да изтърпява, вместо да изживява наслада.

— Фрейзър беше добър човек — каза тя, за да се освободи от чувството си за вина. — И родителите му са много мили. Винаги ще се питат защо беше застрелян. Трябва да им кажа.

— Разбирам.

Уил не се огледа наоколо.

— Уил — не можеше да преодолее напрежението, желанието, отчаянието, страха. В нея нахлуваха твърде много емоции, от които искаше да се отърве. — В този хотел има фитнес зала. Добра. Не съм в страхотна форма като теб. Оценяването на есета в „Крайст Чърч“ не е начин за поддържане на тонус. Искам да… потренирам.

Той се обърна изненадан.

— Искаш да тренираш?

— Както казваш, може да се наложи да бягаме по-дълго, отколкото предполагаме — не й харесваше тази отпуснатост и уязвимост на тялото й. — Мога ли? Мислиш ли, че е безопасно?

— Приемаш всичко много сериозно.

— Така е, когато някой се опитва да те убие — важно бе за нея. — Какво ще стане, ако ме включиш в програмата за защита на свидетели? Няма да се виждаме. Няма да бъдеш до мен да ми помагаш. Ще трябва да се стегна и… и да се науча да стрелям.

— Да — кимна Уил, — така стоят нещата, за съжаление. Момиче като теб… не бива да се забърква в подобни истории. Но е доста вероятно никога да не можем да бъдем напълно спокойни. Сега първата ми грижа е да разбера кой те преследва и защо.

Мелиса преглътна.

— Тогава трябва да се променя. Започвам с фитнес. Мога ли да потренирам в залата, Уил?

— Не сама. Рисковано е — той въздъхна. — Ще дойда с теб.

Мелиса стъпи на бягащата пътечка. Зад нея Уил Хайд вдигаше тежести. Беше облякъл екип на личен треньор от хотела — няколко думи с управителя бяха достатъчни, за да го уреди светкавично като с магия. Тя избягваше да поглежда към него. Нямаше желание да вижда Уил с бяла тениска, прилепнала към мускулестите му гърди, докато повдигаше огромната хромова щанга. Не тренираше на уред, за да бъде свободен да я грабне, в случай че някой се опита да я нападне.

Винаги бе изглеждал добре, но днешният Уил бе различен. Успехът го бе направил самоуверен. А физически тялото му бе желязно. Не можеше да го погледне, без да усети прилив на желание. „Толкова е глупаво“, укорително си каза тя. Хилавата, невзрачна професорка да се захласва по съвършено въплъщение на общоприетите представи за мъжественост.

Но не можеше да отрече чувствата. Не можеше да не се загледа в мускулестото му тяло, докато се напрягаше под тежестите. А би предпочела да умре, отколкото да допусне той да забележи похотливите й погледи. Краката й се движеха бързо и тя увеличи скоростта, докато започна да се задъхва. Може би Уил поглеждаше към нея зад гърба й и мислено се присмиваше на аматьорската й непохватност. „Няма значение“, каза си Мелиса. Щеше да се научи. Трябваше да внимава с темпото. Дори Уил бе започнал отнякъде. Нагласи пътечката на идеалната скорост, девет километра в час, и когато загря, започна да изпитва удоволствие от упражнението. С всяко дълбоко вдишване, всяка енергична крачка бурята от чувства милостиво утихваше и не остана друго, освен учестените удари на сърцето й, песента на кръвта във вените й. Бяга за наказание тридесет минути. Когато се умори, забави до ходене, слезе и се протегна. Усещаше болка в мускулите, но бе доволна.