Луиз Бегшоу - Страст

Отнесе покупките до касата, излязоха около петстотин евро.

— Ще ти ги върна — каза тя и се изчерви.

— Не ставай смешна — Уил подаде банкнотите. — Знаеш, че подобни суми са нищо за мен — разбира се. Почувства се глупаво. Уил долови смущението й и добави: — Все пак оценявам предложението ти, Миси.

„Не ме наричай Миси.“ Това бе името, което бе използвал, когато се срещаха, когато светът изглеждаше съвършен.

— Мелиса — рязко каза тя.

— Добре — той взе голямата торба с покупките й. — Насам.

Очевидно познаваше мола. Мелиса се запита какво ли е купувал оттук за другите си приятелки. Поведе я по вътрешен коридор и завиха наляво, където бе магазинът за пътни принадлежности. Уил избра и плати семпъл син куфар, отвори го в магазина и натъпка всичките й покупки, дори малката дамска чанта, която бе стискала още от „Панкрас“, с евтината козметика и паста за зъби.

— Аптека — каза той, докато носеше куфара и я водеше към голям магазин, на име „Ескура“, пълен с френска козметика. — Вземи каквото искаш.

Мелиса го проследи с поглед, докато избираше сапун, четка и паста за зъби. Бързо грабна няколко неща от познати марки: „Мейбълин“ и „Ойл ъв Олей“, гел за лице „Клиник“. Нямаше смисъл да поглежда цените. Както бе казал, можеше да си ги позволи. Хрумна й да вземе и парфюм. „Амариж“ на „Живанши“, един от любимите й. Той отнесе всичко до касата, плати с още банкноти. Мелиса се запита колко носи. Уил погледна парфюма и тя изведнъж съжали, че го бе взела. За какво й беше парфюм? Или по-скоро за кого? Изкуши се да каже, че просто има нужда от нещо за настроение, но се сдържа. Не искаше да привлича повече внимание върху парфюма. Уил бе твърде проницателен. И не искаше повече шеговито смъмряне.

Той пъхна покупките във външен джоб на мекия куфар.

— Готови ли сме?

— Да, поне аз.

Уил погледна ролекса си.

— Единадесет минути. Не е никак зле.

— Е, къде е този хотел?

Мелиса подтичваше след него. Вървеше толкова бързо, с походка на спортист. А тя безнадеждно бе загубила форма. Не беше напълняла, разбира се, тялото й бе стройно, но отпуснато като на академичка, момиче, което живее в света на девети век. Не бе ходила пеша като днес от години.

— Точно отсреща. Виж.

Бяха излезли от търговския център и той бе завил наляво, в пресечка, която водеше право към сърцето на града. От едната страна имаше някакъв музей и табела на английски за зоопарк. Явно Уил се ориентираше без проблем в този град, помисли си Мелиса. В Ротердам, както и на много други места. Почувства се толкова малка и незначителна. Но нямаше да му достави удоволствието. Какво, като не бе пътувала? Тя беше оксфордски учен, образована, уважавана. С нищо не бе заслужила това.

Уил сочеше към лъскав модерен хотел с извита форма — „Уестин“, фантазия от стъкло и стомана. Изглеждаше скъп. Изглеждаше луксозен.

— Наистина ли? — попита тя с надежда.

— Да. Нуждаеш се от почивка.

Взе куфара и тръгна към отсрещната страна на улицата. Мелиса забърза след него.

Фоайето бе разкошно, стъкло и мрамор, с таван като купол. Бизнесмените с елегантни костюми бяха навсякъде. Униформени сервитьори поднасяха кафе на гости, настанени на меки дивани с минималистичен дизайн. На рецепцията бе спокойно. Мелиса остана на разстояние, когато Уил се приближи и поведе непринуден разговор с администраторката със старателно изгладена тъмносиня риза, която кокетно му се усмихна. Жената погледна към Мелиса с фалшива усмивка, докато му подаваше ключовете. Тихо се засмя и Мелиса чу смеха на Уил.

Той се върна при нея и плъзна ръка около талията й. Усети стегнатите му бицепси през пуловера си. Наведе се и леко докосна слепоочието й с устни. Мелиса неволно трепна. Това бе мъчение. Желаеше го твърде силно.

Веднага се отдръпна смутено. За нищо на света нямаше да допусне Уил да разбере какво си мисли. Той се намръщи. Трябваше да се преструват на двойка. Тя си придаде изражение на влюбена романтичка. Нежно сложи ръка на гърдите му.

— Да се качим горе — замърка тя, доколкото можеше.

Уил се усмихна широко.

— Разбира се, скъпа. Асансьорите са натам.

Мелиса се отправи към тях и Уил закачливо я шляпна отзад. Тя направи гримаса, готова да го удари по ръката. Но той застана пред асансьорите с куфара им. Вратата се отвори. Когато се качиха на петия етаж, Мелиса едва дочака вратата да се отвори. Всяка стъпка по коридора беше агония.

Уил спря пред врата в дъното. Тя погледна табелата. Пишеше „Апартамент на крал Вилхелм“.