Луиз Бегшоу - Страст

— Разбирам, господин Хайд. Мисля, че ще приема предложението ви.

Тих смях.

— Чудесно. Можеш ли да се качиш на самолет за Вашингтон утре сутринта? Имаме много работа за вършене. И, Джак, наричай ме Уил, иначе си уволнен.

— Уил.

Усмихна се фалшиво и хвана полета. Но още тогава таеше в себе си злоба. Уил Хайд беше с десет години по-млад от него. Той бе този, който би трябвало да потрива ръце, защото е получил предложение за кариера, Хайд би трябвало да се подмазва. Джак бе поел длъжността изпълнителен директор, за която нямаше по-подходящ от него, срещу щедро възнаграждение. Но Уил Хайд залагаше своите пари и притежаваше цялата банка. На Джак бяха предложени десет процента. Но Хайд държеше деветдесет.

Джак Сансън имаше ясни приоритети. Прие сделката, премести се във Вирджиния и във всеки миг от деня работеше за разрастването на „Вирджиниън Проспект“. Уил Хайд правеше големи, хитри инвестиции, а Джак разпределяше дивидентите. Младият му шеф имаше набито око за ценни кадри, както и за жени. Бе издирил още няколко кадърни служители, допринесли почти колкото него за успеха на банката. Всеки отдел се развиваше — от „Застраховки“ до „Мониторинг и оценка“. Уил Хайд съчетаваше инвестиционното банкиране с бизнес банкиране. След по-малко от две години се преместиха от Вирджиния в Манхатън. И тук зимите бяха студени, но белите дървени огради бяха минало — освен ако реши да отлети с хеликоптера си до окръг Дъчес да половува.

Джак вече имаше завидно състояние. И работата му във „Вирджиниън Проспект“ бе донесла част от него. Но естествено, Уил Хайд сключваше лъвския пай от сделките, вземаше решения за тактически ходове и обираше всички лаври.

Джак притежаваше близо петдесет милиона долара. Тлъсти пачки. Далеч повече от която и да е заплата в банковия сектор.

Но младият му шеф бе милиардер, по дяволите! И тази разлика не даваше покой на Джак.

Сега Уил се перчеше някъде, бог знае къде. Не бе оставил никакви координати за връзка, дори бележка. Нищо. А трябваше да бъде тук. Важно бе да намалят рисковите си експозиции на хартия възможно най-скоро. А ако другите банки потърсеха парите си? Предлагането бе свито. В момента „Проспект“ нямаше наличен капитал.

Необходими бяха ходове, които само Уил Хайд можеше да предприеме.

Джак се чувстваше като в задънена улица и това го вбесяваше. Трябваше да има повече правомощия.

Дали Уилям бе пострадал? Мъртъв?

„Де този късмет, помисли си той. За секунда изпита чувство за вина, но бързо се отърси от него. Не, каза си Джак, отнасят се към мен с неуважение.“

Ако наистина бе мъртъв, някъде…

В главата му затанцуваха видения, в които Уил Хайд лежеше гол в публичен дом с проститутка, може би взел свръхдоза от някакъв опиат. Би се радвал да го види в такова унизително положение. Разбира се, щеше да го защити пред пресата, да изрази недоумение, да изглежда мрачен. „Това не е онзи Уилям Хайд, когото познавам… няма какво повече да кажа.“

Облегна се назад на сребристосивата кожена седалка и се усмихна.

Ако Уил не се върнеше, какво щеше да стане? Кой щеше да получи банката… акциите му? Уил никога не бе говорил за произхода си и върху всеки служител, хванат да проявява любопитство, се стоварваше чувал камъни. Журналистите се страхуваха да не го ядосат — беше приятел с всички медийни магнати в града. Но от много дискретни източници Джак бе узнал, че няма наследници. Никакви роднини. Уил бе дошъл от Англия, където, интересно, бе отраснал в сиропиталище. Правеше дарения за няколко благотворителни организации, но не беше от типа хора, които биха завещали цялото си състояние на институция. Приятели? Кръщелници? Имаше безброй познати, но никакви приятели. Амбициозни служители го бяха канили за кръстник на децата им и всички бяха получили учтив отказ.

Кой оставаше тогава?

Със сигурност само приятелката.

Мисълта го връхлетя като куршум между очите и той се загледа навън в потока от коли през центъра на Манхатън, не виждайки абсолютно нищо. Безспорно Оливия Уортън бе с няколко класи над хубавиците, носещи наслада за окото, с които Уил се бе появявал на светски събития преди. Беше се задържала по-дълго. И тя бе златотърсачка, но не толкова натрапчиво. Джак неведнъж ги бе чувал да се смеят заедно. Може би затова Уил я бе поканил да се пренесе при него. Беше първото момиче, с което делеше дома си. Сигурно тя щеше да бъде наследницата, ако се стигнеше до това.

Самият Джак отскоро бе разведен. Бившата му съпруга и осемгодишният им син живееха щастливо в имение в Кънектикът. Можеше да пофлиртува с Оливия, без да има последствия. Ако Уил наистина бе мъртъв, можеше и да се ожени за нея. Тогава щеше да получи пълен контрол.