Луиз Бегшоу - Страст

— Ти си в къщата — продължи Сансън. — Има ли там нещо, което можем да използваме, за да се свържем с него… компютър със защитен имейл, може би специален мобилен телефон?

Тя се поколеба. Дали Уил би одобрил, ако пусне някого в дома му? Беше й предложил… значи бе и неин дом. А Джак Сансън бе човек, с когото се бе запознала чрез Уил, изпълнителен директор на „Проспект“. Уил му имаше доверие.

Оливия взе бързо решение. Щеше да пусне Джак Сансън вътре. Отчаяно искаше да узнае нещо за годеника си, а и ако помогне на Джак, винаги щеше да се ползва с привилегии в банката.

Доктор Оливия Уортън бе веща в някои неща. Колекционираше благотворителни каузи, произведения на изкуството и хора. Освен това колекционираше и дългове.

— Заповядай, Джак — замърка тя. — Виж дали има нещо в кабинета му, което би могло да помогне.

— Чудесно — Сансън беше безкрайно доволен. — Нужна ни е тази линия на финансиране.

— Ще те чакам след малко. Ще кажа на домашната помощница да свари кафе.

Оливия остави слушалката и леко прехапа сочните си устни. Къде бе той, по дяволите? Искаше онзи пръстен на ръката си. Копнееше да отиде в „Льо Сирк“ или „Тръмп Тауър“ и да го покаже на всички с няколко старателно отрепетирани жеста. Вижте го и плачете, дами!

Беше се впуснал в някаква авантюра. Да търси нова диамантена мина в Южна Америка. Нещо подобно. Или бе заминал за скрито петролно находище в Сибир да подготвя нова голяма сделка. Но нейното голямо приключение щеше да започне едва когато се завърнеше.

Оливия бе готова да опита всичко, което би довело Уил обратно у дома.

Джак Сансън слезе на Лоуър Уолстрийт, където лимузината го чакаше. Шофьорът отвори вратата и той се качи, без да му благодари. И шофьорът не се опита да завърже разговор. Сансън бе затворен човек и не обичаше да общува с помощния персонал. Всички знаеха това. Не очакваха от него бакшиши и пожелания за рождени дни и Коледа. Даваше щедра заплата и очакваше малките хора да знаят мястото си. Имаше мнозина, които с радост приемаха такава сделка.

— Къде отиваме днес, сър?

Джак не бе дал инструкциите си предварително по телефона, както правеше обикновено. Най-добре бе тази малка разходка да остане в тайна.

— До дома на господин Хайд. Имам уговорка с госпожица Уортън — добави той и веднага съжали. „Никакво мърморене, никакви обяснения.“

— Добре, сър.

Явно Роберто не забеляза. Просто потегли и се вля в уличното движение, безмълвен зад шумоизолираните затъмнени стъкла. Сансън обожаваше страхопочитанието, което вдъхваше богатството. Караше го да се чувства като рок звезда. Или като Уил Хайд.

Сам в колата, той направи гримаса. Господи, как му бе омръзнало да се усмихва на младия си шеф през цялото време, да се смее на всяка негова шега. Успехът на Уил Хайд адски го дразнеше. Да, издигането на „Вирджиниън Проспект“ го бе направило много богат. Уил изцяло бе преобразил банката. Джак бе вечният номер две.

В началото Уил старателно го ухажваше. Откри го в „Уаковия“, където бе направил няколко смели машинации с ипотечно финансиране, благодарение на които банката бе увеличила капитала си четворно. Джак Сансън упорито отказваше. Какво можеше да накара един от най-добрите банкери на неговото поколение да напусне слънчевия Ел Ей, пълен с едрогърди модели и плажове с бял пясък, и да се пресели във Вирджиния със занемарените къщи и студените тъмни зими? Той бе главен оперативен директор в своята банка. Беше си изградил репутация в града. Когато Ърнест Стайн, главният изпълнителен директор, се оттегли в пенсия, Джак бе сочен за наследник. За нищо на света нямаше да мръдне оттам.

Но Уил Хайд беше настойчив. Предложи на Джак акции, цели десет процента от банката. И постоянно място в борда. Личен шофьор двадесет и четири часа, безлихвена ипотека. И това не бе всичко.

— Ще направя „Вирджиниън Проспект“ най-великата банка в историята на Уолстрийт — увери го той. — След пет години ще бъдем големи колкото „Уаковия“. После ще закопаем „Банк ъв Америка“. Това е шансът ти за главозамайваща кариера, Джак — пауза. — Ако не приемеш, ще предложа на Рик Конъл.

Джак Сансън добре познаваше това име. Конъл беше проницателен млад заместник-председател в „Бъркшир Хатауей“, който все повече се утвърждаваше като сериозен играч с акции.

Сухо преглътна. Изведнъж в съзнанието му нахлу видение как златният шанс за бляскаво бъдеще му се изплъзва, отмъкнат от далеч по-млад мъж. Заради малко слънце и няколко евтини красиви усмивки.