Луиз Бегшоу - Страст

— Кралски апартамент? — попита Мелиса, докато Уил отключваше.

— Ако е нещо по-скромно, ще тръгнат клюки. Обикновено наемам най-луксозния, последен етаж.

— Не се и съмнявам.

Той я погледна и побутна вратата. Беше разкошен апартамент, с модерно минималистично обзавеждане, прозорци от пода до тавана с изглед към града, всекидневна с компютър, фруктиера върху маса от орехово дърво и огромна баня, облицована с наситенокафяв камък, с отделна душ кабина, джакузи и дълбока квадратна вана. На вратата примамливо висяха два пухкави бели халата.

Мелиса стоеше като парализирана. Почти й се искаше да заплаче. Залитайки, тръгна към фруктиерата и си взе праскова. Беше едра, ароматна и зряла. Лакомо я захапа. От устата й потече сок. Смутено го облиза и когато вдигна поглед, видя, че Уил се взира в нея. Той веднага извърна глава.

— Явно си изгладняла.

Мелиса не отговори.

— Да поръчам ли нещо за ядене? Можеш да поспиш или да вземеш вана, ако искаш.

— Има само едно легло.

— Достатъчно голямо е за двама ни — беше гигантска кралска спалня. — Не се тревожи, няма да те тормозя.

— Защо да се тревожа? — сопна се тя. — Извинявай, Уил. Уморена съм.

— Ето — Уил побутна куфара към нея. — Вземи си дрехи, заключи вратата, вземи вана. Зная, че мразиш душовете…

Помнеше това, помисли си тя с изненада и се изчерви. Странно бе, че толкова незначителна подробност се бе запечатала в съзнанието му.

— Така ще можеш да излезеш напълно облечена. Няма причина да се боиш от мен, Мелиса. Не съм тук, за да те нараня.

— Зная — каза тя по-спокойно.

— Освен това мога да се обадя на Оливия — годеницата му. Мелиса направи гримаса, когато чу името, но Уил не забеляза. — Сигурно вече се е побъркала. Трябва да съобщя, че сме в безопасност. Има и още няколко души, на които трябва да позвъня. Заминаваме за Ню Йорк утре рано сутринта.

— Добре.

Любопитна бе да узнае как, но не се осмели да попита. Физически и емоционално изтощена, това нямаше значение за нея. Приклекна, извади дрехите си от куфара и внимателно ги подреди. Избра един от новите си сутиени и пижама, залитайки се придвижи до банята и заключи вратата.

За първи път, откакто бяха тръгнали от Лондон, остана съвсем сама. „Слава богу“, помисли си тя.

Бързо пристъпи към разкошната вана и развъртя кранчетата. Хотелът предлагаше безплатни тоалетни принадлежности „Л’Оситан“. Сипа ароматната пяна под струята и докато банята се изпълваше с опияняващо ухание на лавандула, се съблече и се потопи във ваната. Топлата вода ласкаво галеше уморените й крайници и тя си позволи да се отпусне, за кратко, наслаждавайки се на чистотата, на освобождаването от потта и праха от тичането, влака и автобуса. Имаше шампоан. Взе смесителния душ, изми косите си, сложи балсам и започна да се чувства малко по-човешки. Когато бе готова и подсушена, облече пухкавия халат върху бельото и пижамата. Отново изми зъбите си, погледна се в огледалото. По-добре, малко по-добре. Искаше да се гримира, но не се осмели. Той щеше да го изтълкува като желание да изглежда привлекателна, а вече бе облечена за сън.

В банята имаше малка тоалетка. Там откри гребен и сешоар. Бързо и внимателно разплете възлите от деня и издуха косите си, оставяйки ги да се спуснат свободно по раменете й. Чудесно бе просто да бъде чиста.

Мелиса осъзна, че е прекарала твърде много време в банята. Уил със сигурност се нуждаеше от душ. Скочи и отмести резето на вратата виновно.

Лъхна я фантастичен аромат: лимон и розмарин. Погледна към средата на стаята. Имаше табла от румсървис, отрупана с храна, и Уил бе придърпал два стола до масата.

— Не знаех какво ще искаш, затова поръчах различни неща — посочи с жест. — Pollo al limone, тук готвят хубави италиански ястия. Stamppot, традиционна холандска яхния, много вкусна. Пържола от филе. Фетучини „Примавера“.

Мелиса почти простена от глад.

— Благодаря, Уил. Не се безпокой, ще изям всичко.

Той се засмя изненадан.

— Шегуваш се. Това е добър знак.

Бе седнал на масата. Мелиса се настани на стола срещу него и си взе купа яхния. Беше много апетитна, ароматна, с телешко и зеленчуци. Приятната топлина проникна до костите й.

— Ти няма ли да хапнеш?

Уил седеше там и само я гледаше. Беше смущаващо.

— Разбира се — най-сетне откъсна поглед от нея. Посегна към чиния фетучини. — И аз умирам от глад. При подобни обстоятелства човек трябва да се възползва от всяка възможност да се нахрани добре. Не се знае кога ще можеш да хапнеш отново, а е важно да имаш сили.