Луиз Бегшоу - Страст

— Само трябва да измия зъбите си. Трябва. Зад ъгъла има магазин, на входа на гарата.

Уил се поколеба и махна с ръка.

— Добре, но побързай — усмивка. — Донеси ми една минерална вода.

Мелиса почти побягна към магазина зад ъгъла. Имаше стелаж с тоалетни принадлежности; тя грабна паста за зъби, четка. С копнеж хвърли поглед към козметиката. Искаше да си купи грим, да се поразкраси поне малко за Уил. Суетност, когато се бореше за живота си? Присмя се на себе си; нямаше нито време, нито смисъл. Уил Хайд беше безвъзвратно загубен, както младостта й.

Взе минералната вода, плати и побягна към тоалетните. Беше толкова приятно да измие зъбите си. Поне да бъде чиста бе по-добре от нищо. Приглади косите си пред огледалото и изтича обратно при него.

— Благодаря за водата — каза Уил. — Изглеждаш по-свежа.

Мелиса едва успя да се усмихне. Просто беше учтив; загрижен бе за нея и искаше да я спаси, но горчивата истина бе, че вече не го привличаше. Отчаяно й се прииска час по-скоро да бъде в безопасност и да се махне от него. Докато се страхуваше, сърцето й не се късаше, но след като преодолее шока, чувствата, породени от тази среща, щяха да бъдат мъчителни.

Просто искаше всичко това да свърши. После щеше да замине някъде далеч, далеч от Уил Хайд и да…

Умът й блокира. Нямаше представа какво ще прави по-нататък. Целият й свят бе рухнал.

— Няма да спираме за шампанско. Не и сега. Да се качваме във влака.

— Добре — каза Мелиса. Напрежението струеше през всяка пора на кожата й. — Уморена съм — добави тя.

Уил кимна.

— Ще поспиш във влака. Ще бъда до теб, така че няма от какво да се боиш. „Евростар“ е по-труден за нападение от самолет, а и не мисля, че ще ни търсят тук.

Обърна се и я поведе към сектора за заминаващи; имаше тълпа пътници и Мелиса здраво се държеше за него. Той показа билетите и паспортите за последна проверка и след малко стояха на перона, докато лъскавият червено-жълт влак съскаше в терминала. Слязоха пътници, засноваха покрай Мелиса, и тя се опита да не изпада в паника. Ръката на Уил стисна нейната и палецът му потърка кожата й. Вдъхваше й кураж.

Мелиса се наведе, притисна се към него.

— Уил… — започна плахо, но все пак му зададе въпросите. — Кои са тези хора? Защо се опитват да ме убият? Аз съм просто лектор. Нямам нито пари, нито…

Той поклати глава.

— Има твърде много хора.

Тя прехапа устни, чувствайки се глупаво. И напълно загубила контрол.

— Ще поговорим по-късно днес. Ще ти кажа всичко, което зная. Нали ми имаш доверие?

— Разбира се.

Нима имаше избор?

Уил сложи ръка на рамото й и я побутна към влака; намериха местата си в първа класа, до прозореца.

— Сега не е зле да поспиш — каза той.

Беше озадачена. Покрай тях минаваха пътници, търсеха местата си, наместваха ръчния си багаж.

— Какво? Сега? — Уил й даде знаци с ръка, с тяло. Най-сетне й просветна. Преглътна. — Така ли? — промърмори Мелиса. Обърна се към прозореца, с гръб към пътниците. Зарови лице в меката тапицерия на седалката. Сега никои от преминаващите покрай тях не можеше да го види.

— Точно така — тихо прошепна той в ухото й. — Ако можеш наистина да заспиш, още по-добре. Професионалист лесно би разбрал, ако се преструваш.

— Ще се опитам.

Мелиса затвори очи, и без това не искаше да го гледа. Физически беше до нея, но сърцето му бе на километри, разделяше ги цял океан и дълги години на огорчение. Мислите не й даваха покой. Разтърсващите събития от последните няколко дни вървяха като на кинолента в съзнанието й. Имаше въпроси… толкова много. А някой отчаяно се мъчеше да направи така, че никога да не получат отговор. Отново видя как шофьорът залита, дупката в ръкава на куртката му. Видя Фрейзър да се свлича на земята, зиналата рана в средата на челото му, видимо чезнещата светлина в очите му. Видя Уил пред вратата си, изражението му на приятелска загриженост; пълното безразличие в очите му…

„Не мога да понеса това“, помисли си Мелиса. Но трябваше да го понесе. Трябваше да издържи. Най-важното бе да се погрижи за безопасността си, а после да замине далеч от него.

Всъщност защо му вярваше? Беше се добрал до нерегистрирания й номер. Беше се появил от небитието като призрак. Знаеше за всички връзки между баща й и трима души, които бяха брутално убити.

Но отговорът на този въпрос бе в душата й. Уил Хайд никога не би я наранил физически. Познаваше го; това просто не бе в природата му. Не беше възможно. Колкото и да страдаше, докато бе с него, колкото и наранено да бе сърцето й, тя му имаше пълно доверие и щеше да му вярва до смъртта си. Която може би бе съвсем близо.