Луиз Бегшоу - Страст

Влакът леко потрепери и потегли. Нищо нямаше да се случи тук, нямаше насочени пистолети. Емоционално изцедена, Мелиса се предаде на съня.

Събуди я леко потупване по рамото; Уил я разтърсваше. От претъпкания влак слизаха пътници.

— Брюксел-Миди. Тук ще направим смяна.

— Значи все още сме живи.

— Не изглеждаш въодушевена — той леко докосна ръката й. — Всичко ще се оправи, Мелиса. Ще намерим начин. Хайде.

Тя слезе от вагона с него, доволна, че може да изпъне крака.

— Къде ще хванем друг влак за Брюж?

— Не отиваме в Брюж. Хайде.

Нямаше желание да спори. Той я поведе навътре в гарата и купи билети за метрото. След по-малко от двадесет минути излязоха от лъскавия терминал на „Евростар“ и се озоваха в стара, доста занемарена метростанция в центъра на Брюксел. Продължиха през нея към автобусен терминал. Уил се заприказва с продавача на билети на безупречен френски. Мелиса говореше френски доста добре, но бе твърде нервна дори да опита. Той показа паспортите им, размени няколко шеги с мъжа, който дори не си направи труда да ги провери. Извади от джоба си банкноти от двадесет евро за билетите, мърморейки за цената. Сякаш беше беден турист. Опашката ги повлече и се качиха в автобуса, който бързо се напълни. Уил погледна часовника си; скоро старото разтракано возило се вля в пълзящия трафик и потеглиха.

— Ротердам — тихо й каза той.

— В Брюж е по-хубаво — отбеляза Мелиса.

— Но билетите ни са до Брюж.

Тя потръпна.

— Какви са тези шпионски машинации?

— Основна, елементарна тактика за заблуда.

Изведнъж я обзе гняв. Бягаше, за да спаси живота си, с последния човек на планетата, когото би искала да види, а все още не й бе разкрил абсолютно нищо.

— Искам отговори — настоя тя. — Не съм дете, Уил.

— Намираме се в обществен транспорт — спокойно изтъкна той.

Автобусът бе пълен с бедни студенти, мърморещ пияница и няколко уморени родители с малки деца.

— Никой от тези хора не е Карлос Чакала.

Уил остана с поглед, вперен в нея, и долови решителност в зачервените й очи. Смела, винаги я бе смятал за смела, поне преди да се откаже от него.

— Добре — наведе се към нея, сниши глас. Топлият му дъх изнервящо докосваше шията й. Тя извърна глава и се загледа навън в сивите сгради на Брюксел, докато слушаше. — Кажи ми какво точно искаш да узнаеш.

— Кой се опитва да ме убие и защо?

— Не зная. Това трябва да разберем. Мога да проверя някои следи. Другите жертви са свързани по някакъв начин с баща ти. Изглежда, не е бил само академик. Загиват хора, които са се срещали с него — Уил говореше приглушено, сякаш шепнеше ласкави думи в ухото й. — Но тези връзки са загадка и мисля, че имат нещо общо с експертните му познания. Разкрил е на тези хора някаква тайна и сега са мъртви.

— Не е споделял с мен никакви тайни — Мелиса се опита да прикрие огорчението си. — Някак се отчуждихме. Накрая почти не си говорехме.

— Има и друго.

— Не бързам за никъде. Кажи ми какво още знаеш, Уил.

— Добре. Не искам да те плаша.

— Какво по-страшно от това? — усмивка. — Слушай, нямам време да треперя от страх. Кажи ми.

— Тези типове са сериозни професионални убийци. Внимателно са планирали другите три убийства; засякох модела, защото съм обучен да го търся. Провалът им с теб е бил шок. Имала си страхотен късмет, Мелиса, измъкнала си се на косъм, когато си напуснала болницата.

— И когато ти ме намери?

— Не съм казал това.

— Откъде знаеш толкова много, Уил? Какво си преживял?

Той застина до нея. Мелиса долови реакцията на тялото му, преди да заговори:

— Мога да ти задам същия въпрос. Ти беше моя съпруга.

— Майка ми…

— Аз бях твой съпруг — гласът му бе все така тих. — Семейството ти ме накара да се чувствам като отрепка. Нямаше да ни разделят, ако ти не се бе пречупила.

Мелиса наведе глава.

— Какво значение има за теб? Имаш пари, имаш си приятелка.

— Ти никога не ми се обади — Уил изправи гръб, замълча; когато отново се наведе към нея, тонът му беше различен, сякаш се бе овладял. Сега говореше с безразличие: — Права си, това е минало. Постъпих в армията, после в тайните служби. Когато ги напуснах, емигрирах в Америка и купих малка банка. Която превърнах в голяма банка.

— Таен агент. Като Джеймс Бонд?

— Не е толкова бляскаво. Умират хора, доста често.

— И никакви жени?

— Имаше доста жени. Не съм живял като монах.

Прииска й се да се пошегува, да направи неловкия момент по-весел; беше разтърсена от гнева му и отчаяно съжали, че не е била една от онези жени. Но беше непоклатим и не се осмели да го погледне в очите.