Луиз Бегшоу - Страст

— Никога не се обръщай назад — просъска Уил. Блъсна я напред и сенките на високите бели колони милостиво ги погълнаха. Озоваха се в нещо като централен коридор. Имаше безброй хлапета. Уил хвана ръката й. — Просто върви с мен, сякаш сме заедно.

Мелиса се усмихна смутено. Пръстите му потъркаха нейните. Студентите се тълпяха около тях. Той вървеше бързо, но не тичаше. Минаха по друг коридор, през зала и излязоха във вътрешен двор.

— Ще излезем отново на булеварда. Завий наляво — нареди Уил. Мелиса я видя точно пред тях, метростанция „Юстън Скуеър“. Той извърна глава, съвсем леко, и хвърли поглед назад. — Тук ни изгуби. Влизай — влязоха в станцията. Уил извади карта, прокара я два пъти през устройството и се отправи към тунелите. — Линия „Метрополитън“ — каза той.

Мелиса послушно го последва. Сърцето й препускаше. Във всеки миг очакваше да чуе отново онзи звук, стъпките на наемен убиец, който тича след нея през тунелите, криейки лицето си под качулка. Но нямаше никого. Влакът потегляше, когато стигнаха до перона. Уил я побутна към вратите на последния вагон и застана пред нея, закривайки я изцяло с тялото си. Очите му огледаха перона.

Нищо. Влакът навлезе в тунел.

Мелиса знаеше, че не бива да говори сега, да го попита къде отиват. На Бейкър Стрийт Уил слезе. Тя забърза след него през тунелите към линия „Съркъл“.

— Връщаме се там, откъдето тръгнахме?

Не отговори.

— Паспортът ти е у теб, нали?

Мелиса потупа чантата си.

— Да.

— Отиваме в Белгия. С „Евростар“ — той се усмихна. — Била ли си в Брюж?

— Не — отвърна тя, — но искам да отида. Чувала съм, че е красиво — изчерви се, защото говореше празни приказки, когато някой се опитваше да я убие. — Но самолетът ти…

— Ще чакат цял ден. Или поне докато им се обадя — Уил мрачно се усмихна. — Предполагам, че онези типове са изпратили цяла армия агенти на летището. Ще отлетим за Ню Йорк от континента.

— Добре.

Искаше й се да каже много повече, да му благодари отново, да го прегърне и да го умолява да не я изоставя. Беше забравила за срама си, а почти и за желанието. Не можеше да се терзае заради негримираното си лице и тяло на тридесет и пет годишна учителка. Уил Хайд й вдъхваше живот. Това бе единственото, за което можеше да мисли.

Скърцащият стар влак напредваше с тътен през тунела като ангел на милосърдието. Уил се бе уверил, че във влака няма убийци, и тя се возеше до него към Сейнт Панкрас с наведена глава, избягвайки да среща погледа на когото и да било.

Излязоха в лъскавата нова гара. Уил я поведе към билетните гишета.

— Гаджета сме — прошепна той. — Постарай се да изглеждаш щастлива, сякаш сме влюбени.

Мелиса се усмихна насила. Уил изглеждаше по-естествен. Обви силната си ръка около талията й и тя усети мускулите му през тънката памучна риза. По кожата й пробягна тръпка при допира му, тънките косъмчета настръхнаха. „Разбира се, каза си тя, защото си на ръба на истерия, а този мъж е единственото, което стои между теб и куршума.“

— Добър ден, сър, мога ли да ви помогна?

— Не зная. Мож-жеш ли? — Мелиса забеляза, че говори без отвъдокеанското провлачване, с предишния оксфордски акцент и леко завалено, сякаш е пийнал малко повече вино. — Искам да заведа гаджето в чужбина. Само за обяд. Ш-що да не можем? Имаме паспорти. Ще се намерят ли две места?

— За коя дестинация?

Касиерът беше мъж на около четиридесет, напълно безразличен към чара на Уил.

— Без значение, приятел. Закъдето имаш. В последния момент, нали разбираш? — сви рамене. — К’во ще кажеш за Белгия? В Париж бях миналата година.

Последва безконечно чаткане на клавиши. Мелиса затрепери от напрежение. Очакваше всеки момент мъжът с качулката да дотича иззад ъгъла, насочил дулото на пистолета си със заглушител право към челото й…

— Имам два билета за Брюж за влака в дванадесет и петдесет и седем, но са останали само първа класа.

— Няма проблем, приятел — Уил прегърна Мелиса, допря устни до челото й. — Приемаш ли кеш?

Извади портфейл, пълен с банкноти от петдесет лири, и сложи парите на гишето. Служителят ги прибра и разпечата два билета. Леко се усмихна.

— Приятно пътуване.

— Ще бъде — увери го Уил. Пъхна билетите в джоба на сакото си и побутна Мелиса към бариерите.

— Не — упорито настоя тя. — Имам нужда от пет минути.

— За какво? Може да са навсякъде.

— Ако можеха да ни застрелят тук, нямаше да чакат — изтъкна Мелиса. — Нали, Уил?

Той сви рамене.

— Може би.