Луиз Бегшоу - Страст

— Не, благодаря — извика. — Не искам румсървис.

— Аз съм, Мелиса — каза Уил.

Не беше нужно да иска потвърждение. Би познала гласа му навсякъде, по всяко време. Сковано повдигна стола от пода, забърза към вратата и я отвори.

Той стоеше там, облечен в тъмен костюм. Ризата му бе измачкана; явно бе дошъл направо от летището. Беше по-едър, отколкото в спомените й, по-широкоплещест. Бицепсите му бяха огромни; изпъкваха дори под елегантното сако. Изглеждаше уморен и имаше набола брада, но беше със слънчев загар, силен и невероятно привлекателен.

Беше неизбежно Мелиса да се изчерви.

Уил влезе, внимателно затвори вратата след себе си.

— Здравей — огледа я от главата до петите и у нея се прокрадна мъчителното чувство, че е смаян, но не в положителен смисъл. — Мелиса. Как си?

— Добре — отвърна тя, — предвид всичко, което смятам за пълни глупости.

— Доста вероятно. Но проявявам предпазливост.

— Нямам много пари в брой, Уил. Трябва да имам достъп до сметките си. Иначе какво мога да направя?

Той не обръщаше внимание; бе твърде зает да обикаля и оглежда стаята. Мелиса изведнъж осъзна, че я е забелязал и намерил за непривлекателна; не беше разтърсен, нито развълнуван да я види. Гледаше на нея просто като на факт от миналото си, бивша приятелка, която се чувства длъжен да защити. Оливия Уортън нямаше за какво да се тревожи.

— Ще се погрижим за това, не се безпокой. Ще тръгнеш ли с мен?

Тя преглътна с мъка, преглътна гордостта и чувствата си.

— Разбира се. Зная, че не си спал цяла нощ, за да дойдеш да ме вземеш. Благодаря ти, Уил.

Най-сетне я погледна, леко й се усмихна и сърцето й се сви. В очите му имаше съчувствие, добронамереност, но не и желание, не и страст. Почувства се ужасно невзрачна.

— Нима мислиш, че бих те оставил в беда?

Не можеше да не го изрече.

— Уил… за случилото се… съжалявам.

Тъмните му очи срещнаха погледа на нейните сини.

— Няма за какво, Мелиса. И двамата бяхме твърде млади. Сега всеки има свой живот. Хайде, да тръгваме.

— Къде ще ме отведеш?

Уил сви рамене.

— Какво ще кажеш за Ню Йорк? Работя там и има много места, където мога да те настаня. Ще бъдеш в безопасност. Само докато разбера какво става.

Мелиса извърна глава, за да не среща погледа му.

— Не мога да остана завинаги в някой от апартаментите ти. Трябва да се върна в Оксфорд. Да се върна на работа.

Уил не знаеше, че е напуснала, и тя не искаше да узнае.

— В Манхатън има много добри висши училища — „Висши училища“, не „университети“. Бе прекарал дълго време в Америка. Дори говореше леко провлачено като нюйоркчанин. — Колумбийският от Бръшляновата лига е идеален за теб. Биха се радвали при тях да работи академик от Оксфорд.

— Имаш влияние там?

— Имам.

Мелиса се изчерви, ядосана на себе си, че все още го желае. Беше толкова унизително. Гневът я караше да отговаря троснато.

— Ще дойда, но трябва да изтегля малко пари. Да си купя това-онова. Нови дрехи, паста за зъби, грим. Неща от първа необходимост.

Уил въздъхна.

— Може би всичко е напразно, но предпочитам веднага да те откарам в Щатите. Ако те следят, магазините са добра възможност. Самолетът ми чака. Ще се обадя да занесат в апартамента дрехи с твоя размер и козметика. Паста за зъби, шампоан, продукти в кухнята, всичко.

Тя застина.

— Не съм просякиня, Уил. Имам спестявания от заплатата си. Мога да си купя храна и дрехи.

— Зная. Не искам да мислиш, че… — той нервно прокара пръсти през косите си, познат жест, който отприщи пороя на спомените. — Не е заради теб, а заради мен. Ако позволиш да се обадя, това ще ми спести часове. Имаме резервиран полет. В Ню Йорк банката е по средата на преговори за присъединяване. Ако пропусна някоя среща в офиса, може да ми коства стотици хиляди долари. Направи ми услуга, Мелиса, нека поръчам нещата за теб. Само веднъж. Опитвам се да смогна с всичко.

Нямаше отговор; тя го знаеше. Метна чантата си на рамо.

— Добре, парите са твои. Още веднъж благодаря.

Уил каза само:

— Няма да допусна някой да те нарани. Тръгваме ли?

Тя кимна и потърси ключа от стаята.

— Не се безпокой за това. Хайде.

Мелиса тръгна след него по коридора към асансьорите.

— Ще слезем по стълбите — каза той. — Дано нямаш нищо против. Навик.

— Няма проблем — отвърна тя.

Но Уил вече бе далеч пред нея. Забеляза, че се движи доста различно от момчето, което помнеше, и необичайно за банкер. Раменете му бяха стегнати, тялото изпънато, главата вдигната като на котарак. Слушаше, жилите на врата му изпъкваха и очите му оглеждаха стълбището. Мелиса забърза след него, опитвайки се да го настигне. Беше воин, със или без костюм. Не бе сигурна дали тръпката, която премина през нея, е на желание или на ужас.