Луиз Бегшоу - Страст

— Да. Трябва да има резервация за мен на името на Оливия Уортън.

Момичето натисна няколко клавиша. Очевидно на екрана се появи бележка. Прочете я и леко пребледня.

— О, да, разбира се, доктор Уортън. Съжалявам. Апартаментът ви е готов. Ако имате багаж, да…

— Не, благодаря.

— Ще повикам пиколото да ви придружи до апартамента.

— Няма нужда — каза Мелиса поразена. Момичето се държеше така ласкателски, сякаш бе готово да запълзи в краката й. — Само ми дайте кодовата карта, ако обичате. Предпочитам да прекарам известно време сама, ако нямате нищо против — успя да се усмихне. — Изтощена съм, искам да поспя.

— Разбира се, мадам. Само секунда — последва трескаво натискане на клавиши и администраторката й подаде малък елегантен портфейл. — Ще ви настаним в апартамент „Уиндзор“, най-добрият в хотела, доктор Уортън. Във всеки асансьор има специален бутон.

— Благодаря ви.

— Надявам се с господин Хайд да бъдете доволни от условията. Ако се нуждаете от нещо или желаете смяна, моля, обадете ни се.

— Благодаря — каза Мелиса отново, чувствайки се малко глупаво.

Взе картата и тръгна към асансьора с неприятното чувство, че е под наблюдение; защото я смятаха за новата кралица на империята Хайд и несъмнено се питаха защо е облечена така. Натисна бутона на асансьора, който милостиво я чакаше. Когато я погълна, Мелиса въздъхна с облекчение. Докосна лампичката за апартамент „Уиндзор“ и кабината се понесе нагоре с успокояващо монотонно бръмчене.

Вратите изсъскаха и се отвориха и тя се озова в коридор с дебел килим и орехова ламперия. Пъхна картата в отвора на вратата, единствена на етажа, и тя се отвори със замах.

Мелиса зяпна от удивление. Беше фантастично — апартаментът заемаше почти целия етаж на хотела. Имаше огромно легло в стил „Луи XIV“, два дивана, бюра с компютри и факсове. Вляво от себе си видя просторна баня, облицована с травертински мрамор, с джакузи, душ кабина и вана, в която човек можеше да плува. Вдясно имаше отделна всекидневна с голям плазмен телевизор, монтиран на стената. До спалнята бе вграденият гардероб и малка зала за фитнес с уред за вдигане на тежести, бягаща пътечка и велоергометър. Навсякъде бяха аранжирани свежи цветя.

На масата в средата на хола бе сервирана храна. Имаше кани с вода и сок, сребърна кофа с луксозна бутилка „Крюг“ — жестът накара Мелиса да се усмихне; едва ли щеше да пие шампанско — и подноси със сандвичи. Забеляза пушена сьомга, краставици и бифтек. Имаше и цяло печено пиле, огромна кошница с плодове, табла със сладкиши, кифлички и кроасани. В минифризера откри салата, предястие с раци, сладоледи, мляко и сметана. На масата имаше огромна кутия шоколадови бонбони „Шарбонел енд Уокър“ и картичка в малък плик.

Прие това колосално разточителство с насмешка. Нима Уил си въобразяваше, че е свикнала с подобни глезотии? Не би могла да погълне такова количество храна дори за цял месец недели. Картичката стоеше там в плика; не се сдържа и го отвори. Прочете думите, изписани с красивия почерк на служител на хотела:

„Моля те, хапни нещо и не се тревожи. Ще дойда при теб възможно най-скоро. Поздрави,

Приятелският тон, съжалението в кратката бележка разхлаби обръчите около сърцето й. Тя не означаваше нищо за него, бе очевидно; беше му все едно, че е имала годеник, а и самият той щеше да се жени. Не, нямаше да дойде като рицар на бял кон, за да спаси истинската си любов, а от някакво чувство за лоялност, дълг да защити старо гадже, което може би е в смъртна опасност.

Мелиса се опита да си представи красотата и младостта на момичето, с което бе сега. Изпита ужас при мисълта, че я е грижа за това, когато Фрейзър, горкият Фрейзър бе мъртъв от четиридесет и осем часа. Прииска й се да пропълзи в някой ъгъл, просто да се сгуши и да умре. Уил бе на път и щеше да я види така: без грим, с отдавна неподстригвани коси, небоядисани корени, бръчки по лицето, издълбани от годините, плюс следи от недоспиване и няколко дни в страх.

Но това не можеше да бъде избегнато. Може би напълно бе сгрешил, но тя не желаеше да поема рискове. Въпреки всичко обичаше живота. Искаше нов шанс, нямаше желание да умира.

Затова нека дойде.

Мелиса бавно тръгна към банята и се съблече. Два пухкави бели халата се топлеха на закачалката за кърпи. Внимателно напълни ваната до четвъртината и с безплатната пяна „Флорис“, предоставена от хотела, изпра всичките си дрехи. После закачи колкото можа от тях на горещите метални тръби, а останалите — на перваза, за да изсъхнат на слънце. Нямаше много време, но не можеше да посрещне Уил Хайд с мръсни дрехи. Ако бяха влажни, щеше да ги облече така.