Луиз Бегшоу - Страст

— Добре, сър.

Секретарката му бе красива брюнетка, омъжена, с две деца в прогимназия. Заглеждаше го, но той търпеше това, защото никога не би предприела стъпка. Джанет желаеше Уил Хайд, но далеч по-силно желаеше деветдесетте си хиляди годишен доход и щедрата пенсионна схема.

Уил затвори вратата. Офисът му бе огромен, но функционален: с ламперия на стените и относително малки прозорци. Гледката би го разсейвала, а и не би искал да бъде наблюдаван от всеки, който има мощен телескоп. Погледна часовника си. В Англия бе дванадесет на обяд. После извади телефона с лека въздишка. Не бе правил подобно нещо от десетилетие.

— Стационар „Радклиф“.

— Свържете ме със спешното отделение, ако обичате. Стаята на сестрите.

— Кой се обажда?

— Сержант Брукс, полицейски участък Темз Вали. Искам да обсъдим подробности около изписването на Мелиса Елмет.

— Почакайте, сержант.

Последва пауза. Изведнъж развитият му усет се върна, сякаш не бе преставал да бъде таен агент. Уил говореше с авторитет, с характерния оксфордширски акцент. Знаеше, че сигурността в английските болници е слаба.

— Сали Маунт е на телефона.

— Сержант Джеймс Брукс, Темз Вали. Извинявайте, че ви безпокоя отново, но получих нареждане да проверя нещо в показанията.

Въздишка.

— Добре, но сме заети…

— Госпожица Елмет е напуснала болницата.

— Казахме ви, че не е изписана. Просто си е тръгнала.

— И все още не се е обадила?

— Не очакваме да я видим отново. Беше тук само защото трябваше да остане под наблюдение. Не пожела терапия, така че ако има проблеми, сигурно ще се обърне към личния си лекар.

Уил зададе най-важния си въпрос:

— Добре, почти свърших. Колко хора са поискали свиждане с нея?

— Само племенникът й, испанец — Уил чу смях и закриване на слушалката. Сали изсъска на колежките си да се държат сериозно. — Карлос.

— Бил е чаровник, а?

— О, да — тя се отпусна, решила, че няма нищо лошо да се пошегува. — Момичетата се надяват да дойде отново.

— Този Карлос е дошъл, след като тя си е тръгнала.

— Донесе й цветя.

— Благодаря, сестра, много ни помогнахте — Уил затвори и натисна друг бутон на телефона си. — Джанет, отмени всичките ми срещи.

— Но, сър, първата е след десет минути. Чакат ви във фоайето.

Мамка му. Уил мразеше да бъде груб.

— Добре. Кажи на Джак Сансън да ги приеме. Предай му, че съм казал само да поговори с тях, да не предлага нищо, и отмени всички други ангажименти. Лични въпроси за уреждане. Ще се уговорим за друг път. Днес няма да бъда в офиса.

Джак беше заместник-председател на управителния съвет, напълно способен да забаламоса няколко дребни бизнесмени от Средния запад. Беше по-възрастен от Уил, привлечен от „Уаковия“ 8 8 Известна финансова компания, с главен офис в Северна Каролина. — Б.пр. , и много амбициозен. Уил го бе назначил на тази длъжност, защото бе способен. Ламтенето за власт от по-ниските етажи не го безпокоеше.

— Веднага, господин Хайд.

Джанет Наваро никога не спореше с него. Малцина се осмеляваха.

Уил взе телефона си и се отправи към втория асансьор, който водеше до фоайето. Щеше да се обади на Мелиса и искаше да го направи навън. Идеята да разговарят му се струваше много странна, дори смущаваща, но вече нямаше съмнения.

Реши да повърви до „Тифани“. Да се съсредоточи върху избирането на най-великолепния пръстен за Оливия, който съпругата му щеше да носи с гордост. Тази мисъл щеше да го избави от чувството за вина, поне донякъде. Не беше логично да се чувства виновен, а Уил мразеше да не може да владее емоциите си.

Мелиса стоеше в средата на гара „Падингтън“, чувствайки се малко глупаво. Беше намерила влак и почти моментално бе отпътувала за Лондон. Нямаше дрехи, освен тези на гърба си, носеше чантата с паспорта си, това бе всичко. Нямаше дори четка за зъби. Не бе стигнала толкова далеч в планирането на бягството си. Какво искаше всъщност — почивка? Къде? Какво щеше да прави с живота си?

Тълпите на гарата я накараха да изпита лека клаустрофобия. И в онази вечер, на Магдалин Бридж, бе имало тълпа. Пое си дъх и излезе от гарата, отпред, където имаше дълга опашка за таксита. Мелиса се нареди по-скоро за да си даде време да помисли. Можеше да отиде на някое тихо и спокойно място. В Британския музей. Не, твърде много туристи. Националната портретна галерия бе по-добре. Можеше да се поразходи, да погледа някои от любимите си картини, да вземе решения как да продължи живота си.