Луиз Бегшоу - Страст

— Преди да купя тази банка, работих за МИ-6 доста години — каза той.

Остана безмълвна. В нея бушуваше странна смесица от емоции. Разкаяние. Желание. Страх. Почти бе благодарна за страха, защото ледът, сковал сърцето й, започваше да се пропуква против волята й като ледник, който се раздвижва и топи с идването на пролетта.

Уил Хайд, нейният Уил, шпионин. Толкова смел. Британски шпионин, после милиардер, постигнал всичко сам.

— Ето как си се добрал до номера ми — опита се да се пошегува тя.

— Да.

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен, Уил.

— Имаш ли братя или сестри?

Нима не помнеше дори това?

— Знаеш, че нямам.

— Доведен брат или сестра, нещо подобно?

— Не.

— Мелиса, мъж, който се е представил за твой племенник, Карлос от Испания, е дошъл в стационара на „Радклиф“ малко след като си излязла и ти е донесъл цветя. Сестрите го завели до леглото ти.

Страхът нарасна и задуши внезапния прилив на желание.

— Журналист от някой таблоид — предположи тя. — Защо не са проверили самоличността му?

— Направили са го. Имал е валидна шофьорска книжка на името на Карлос Елмет. Обикновено журналистите не се престарават толкова. А и не биха успели да се сдобият с такава от убийството до изчезването ти. Това е почерк на професионалист.

Гърлото й бе пресъхнало.

— Професионален убиец.

— Може би греша. Но не искам да поемаш рискове.

Мелиса благодари на Бог за стената зад гърба си. Отново заплашваше да й се завие свят, а не искаше да припадне. Не искаше Уил Хайд да я смята за слаба.

— Имам… нося паспорта си. Мога да се кача в метрото от „Падингтън“ и да хвана полет на „Хийтроу Експрес“. Барселона, Женева или някъде…

— За нищо на света — отсече той. — Точно сега ще те търсят по летища и пристанища. По-късно може би. Но не използвай кредитната си карта, не се регистрирай в хотел и не тегли пари от банкомат.

Вече имаше истински повод за паника.

— Но имам само шестдесет лири в портмонето си, Уил. Какво да правя, по дяволите? — отново последва мълчание. — Уил?

— Мисля. Не се паникьосвай, Мелиса, не са те намерили в „Радклиф“ и не знаят къде си сега. Искам да отидеш в хотел „Виктрикс“ в Ковънт Гардън. Ще те чака резервация на името на Оливия Уортън.

— Оливия Уортън? Коя е тя?

— Годеницата ми. Няма да има нищо против.

Думите се стовариха като юмручен удар в слънчевия сплит. Беше неизбежно, разбира се. Ако имаше нещо изненадващо, то бе, че досега е останал ерген. Но очите й се навлажниха и бе благодарна, че той не може да види как изтрива сълзите с ръка.

— Не е нужно да показваш документ за самоличност. Апартаментът ще бъде готов, вътре ще има храна. Сега нещо много важно.

— Да?

— Не искам да отваряш вратата на никого, освен на мен. Нито на румсървис, нито на камериерките, за каквото и да било. Персоналът ще бъде инструктиран да не те безпокои. Не поръчвай нищо и не напускай стаята. Ясно ли е?

— Напълно.

— Може би ме гони параноя, но ако не е така, от това зависи животът ти. Толкова е важно.

— Разбирам, Уил — изричаше думите с мъка, задъхано. — Благодаря ти.

Още миг мълчание.

— Върви. Хвани такси. Ще дойда да те взема и ще видим какво ще правим.

— В Лондон ли си?

— В Ню Йорк. Но ще се кача на следващия самолет.

— Добре. Тръгвам — каза тя като насън.

— Чао.

Той затвори и Мелиса осъзна, че няма начин да се свърже с него. Сълзите вече бликаха и цялата трепереше. Други пътници се отдръпваха смутени. Не я бе грижа. Извади хартиена кърпичка от чантата си и попи влагата от лицето си. Важно бе да се съвземе, за да не предизвика смут в хотела. Отчаяно съжали, че не си бе взела грим. Разбира се, на няколко крачки зад нея в гарата имаше магазин на „Буутс“. Но Уил й бе казал да бяга и тонът му я бе убедил, че не се шегува.

Такситата бързо заставаха в колона и пътниците се настаняваха в тях. След пет минути Мелиса бе първа на опашката. Каза „Виктрикс“ и шофьорът потегли светкавично, без да се нуждае от повече инструкции.

Хотелът би накарал всеки да затаи дъх, но Мелиса нямаше време за възхищение. Просторно мраморно фоайе, завършено с огромен фонтан и масивни платна на съвременни художници, разкошни италиански канапета с минималистичен дизайн; плазмени телевизори с големина на киноекрани, на които вървяха новини. Късче от Манхатън в центъра на Лондон.

Плахо тръгна към рецепцията.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Мелиса долови известно пренебрежение в очите на младата жена, когато плъзнаха поглед по дънките и пуловера й.