Луиз Бегшоу - Страст

„Грабеж… друг път“, помисли си той. Но кой ли бе Фрейзър Макинтош? Прострелян със снайпер? Снайпер. В Оксфорд, в това малко сънливо градче. Връзки, помисли си Уил, съвпадения. Не вярваше в тях.

„Престани. Страдаш от параноя, каза си той. Стари навици. От години си извън играта. Случайното насилие е факт от живота.“

Включи телевизора на „Блумбърг“ за актуалните новини от Япония. Банката имаше доста инвестиции в азиатско-тихоокеанския регион.

В долната част на екрана, под спокойните графики на цените на акциите, вървяха съобщения. Торнадо край Далас, стрелба в църква в Уайоминг.

— Тази сутрин очакваме лек спад в цената на суровия петрол, тъй като…

— Извинявай за прекъсването, Дейв, но имам гореща новина — заговори главната водеща сутрешния блок, след като й подадоха лист хартия. — Току-що получихме съобщение, че сенатор Елън Джоспин от Ню Йорк е намерена мъртва в дома си на Пенсилвания Авеню във Вашингтон и че вероятно става дума за убийство. Тялото на сенатор Джоспин е било открито до това на шофьора й и агент от тайните служби в подземния гараж на сградата, където се намира апартаментът й. Засега причината за смъртта й не се съобщава, но…

Уил Хайд се вцепени, сякаш бе халосан. Превключи на новинарския канал. Позна луксозната кооперация на Джоспин, недалеч от Белия дом. Няколко пъти се бе срещал с нея там, когато оглавяваше Департамента по енергетика. Беше я запомнил, защото…

Остави чашата си на гранитния плот и позвъни на шофьора.

— Джак, готов ли си?

— Да, сър, господин Хайд.

— Слизам. Тръгваме към офиса.

Имаше и други места, от които можеше да направи това, но офисът му бе най-безопасното. Уил редовно разпореждаше претърсване за подслушвателни устройства и телекомуникациите бяха абсолютно сигурни.

— Разбрано.

В лимузината си Уил се облегна назад на сребристосивата кожена седалка и извади телефона си. Беше рано, но Роб сигурно вече бе станал, ако бе верен на старите си навици. Уил внимателно бе установил контакт с няколко души от предишните си среди. Не много, но ключови играчи. Роб Уилсън бе специалист по комуникации. Имаше достъп до базата данни на повечето телекомуникационни компании и познаваше други, които можеха да проникнат там, където той не може.

— Да?

— Роб, обажда се Уил Хайд. Искам един номер.

— Ще ти струва скъпо. За кога?

Уил погледна движението.

— След десет минути. Можеш ли да го изпратиш на телефона ми?

— Мога почти всичко, но при такъв срок говорим за петдесетачка.

— Намери го по-бързо и ще получиш стотачка.

Той се засмя.

— Обичам да се пазаря с богати копелета. Добре, защо не? Парите са си твои. Кого търсим?

— Мелиса Елмет, британка, жителка на Оксфорд, наскоро изчезнала.

Не бе казвал на никого за Мелиса. Името не говореше нищо на Уилсън.

— Ще ти се обадя — каза информаторът му и затвори.

Уил се запита колко време ще отнеме. Когато мобилният му телефон звънна след по-малко от две минути, не се изненада. Номерът на Мелиса не беше регистриран. Роб винаги би се разтичал веднага заради клиент, който предлага сто хиляди долара за няколко секунди работа. Усмихна се и преведе парите по телефона. Никога не водеше разговори при подобни плащания. Колкото по-малко следи, толкова по-добре.

Покрай затъмнените му стъкла пълзяха и криволичеха лимузини и жълти таксита, превозващи банкери и търговци до работните им места. Финансовата зона бе задръстена. Той често купуваше и продаваше акции от котата си по това време. Уил Хайд бе напълно мобилен. Но тази сутрин беше разсеян. Японската сделка, присъединяването, всичко бе избледняло в съзнанието му. Светът се бе свил до краткия номер, който светеше на дисплея на телефона му.

Може би грешеше. Мислеше като шпионин, като войник, какъвто бе много отдавна. Мелиса Елмет беше никоя. Може би нямаше връзка. Може би тя бе в пълна безопасност. Не бе разговарял с нея от деня, в който го бе изоставила, и нямаше желание за това сега. Снощи се бе сгодил за зашеметяваща красавица. Беше богат човек, живееше в друг свят. Мелиса все още преподаваше в Оксфорд. Това, че е имала връзка с друг мъж, не безпокоеше Уил Хайд. И двамата бяха продължили напред. Ако й се обади, щеше да събуди неща, които бе по-добре да останат погребани.

Поразмишлява осем минути, докато лимузината спря на личното му паркомясто пред офисите на банката. Сътрудниците и асистентите му вече седяха навън.

— Никакви обаждания, Джанет — извика той.